По-разумно да приемем, че не сме сами във Вселената

САМИ ЛИ СМЕ В КОСМОСА? УЧЕНИЦИ ОТ 3-ТИ ДО 6-ТИ КЛАС ДЕБАТИРАХА ПО ТЕМАТА ЗА ИНЗВЪНЗЕМНИТЕ В СИЛИСТРА



На 17-ти декември, в навечерието на предстоящите празници, когато се празнуват неща неземни и вълшебни, Клуб Дебати Силистра и Народна Астрономическа Обсерватория Галилео Галилей организираха дебат за и против съществуването на извънземните. Темата запали и привлече за горещата дискусия ученици от 3-ти до 6-ти клас, предимно от ОУ ”Отец Паисий” и ПМГ ”Климент Охридски”, което е рекордно ниска възраст за участие в състезателен дебат, какъвто беше проведения.


Според правилата на формата (Световни училища) участниците се разделиха на два отбора – утвърждаващ и отрицаващ – утвърждаващият беше наречен условно Правителство, а отрицаващия Опозиция. Темата беше формулирана по следния начин: Това правителство вярва, че има извънземни. И така отборът на Правителството защитаваше тезата, че има достатъчно основания и доказателства да смятаме, че не сме сами в безкрайността на необятната вселена, а отборът на опозицията обратно, че няма сигурни доказателства за съществуването на извънземните, а само хипотези и художествени измислици. А тези, които вярваха в извънземните, имаха дори представа за това как те точно изглеждат и включиха рисунки на извънземни в своята аргументация.


Макар повечето от участниците да се включваха за първи път в такъв дебат, те показаха смелост и увереност, а в подготовката си бяха подкрепени от двама консултанти, по-големи и опитни дебатьори - Владислав Костов и Толга Севилов – ученици от ПМГ ”Кл.Охридски” Силистра. Накрая компетентната публика, съставена също от ученици, определи крайния победител – отборът на правителството – защото реши, че се е справил по-убедително, а и защото повечето от присъстващите също вярваха, че е по-разумно да приемем, че не сме сами във Вселената.



Димитър Пецов

Корицата на новата книжка на списание HUMANUS ще изглежда така

Поръчахте ли си вече копие от хартиеното издание?

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Събудени от нумизматиката – за една изложба в силистренската библиотека

Докато се чудим за смисъла на будителството и как да го празнуваме на 1-ви ноември, един млад човек от Силистра показа на дело как може да стане това. Калоян Димов, който е археолог и уредник в Регионалния исторически музей Силистра, организира и представи на 2-ри ноември във фоайето на силистренската библиотека изложба, посветена на делото и приноса към българската нумизматика на изследователя-нумизмат Никола Мушмов. Този може би непознат извън тесните среди на специалистите човек е бил член-основател на Българския археологически институт през 1920 г., на Историческото дружество в София, на Френското научно нумизматично дружество, на Румънското и други. Също така е бил и член-учредител на Македонския научен институт, както и автор на значими трудове посветени на нумизматиката. С други думи съвсем основателно може да му бъде дадена титлата народен будител.

А защо Калоян Димов е избрал да представи на силистренци именно него? На първо място, защото интересът му към археологията, която той завършва във Великотърновския университет, преди време е бил събуден от нумизматиката. И сега той се е посветил със страстта на млад учен, по примера на Никола Мушмов, да я изследва и популяризира сред хората в Силистра, в България. За тази цел силистренецът започва да издава от юли месец 2016 г. списанието „Реверс”, което е посветено на нумизматиката. То обединява на страниците си учени, музейни работници, независими изследователи и изобщо всеки с интерес към нумизматиката, който иска да напише и сподели с читателите някакъв свой авторски материал. Но младият археолог не се задоволява само с редактирането и писането по нумизматични теми в списанието.

Той също така чрез него инициира съвместно с различни организации и културни институции на територията на Силистра интересни събития, чрез които да направи нумизматиката по-привлекателна за широк кръг от хора. С други думи да ги „събуди” за нея. Така например това лято, на 26-ти август, заедно с Народна астрономическа обсерватория "Галилео Галилей" - Силистра организира публична лекция на тема "Астрономия и Нумизматика: звезди, комети и монети". Целта на събитието беше да представи космическите обекти и символи върху античните монети. Кой би предположил, че може да има връзка между астрономията и нумизматиката?!

Един буден и изобретателен ум, разбира се. По същия начин сега, съвместно с Регионалната библиотека „Партений Павлович”, Калоян Димов „изобретява” поредното оригинално събитие за тази година като взема повод от 90-годишнината на един от трудовете на изследователя Никола Мушмов „Монетите и монетарниците на Сердика“ (1926 г.).

Дали тази годишнина се отбелязва другаде така, както в Силистра?! Е, това зависи от хората които са способни да придадат значимост на едно такова дело. А за да стане това се иска един различен поглед към реалността – да можеш да намериш нещо, което е значимо за тебе и да успееш да насочиш вниманието на другите към него - да го направиш също толкова значимо за тях, колкото то е значимо за тебе.

Това може да бъдат и античните монети - нумизматиката, както е при Калоян Димов, но може да бъдат и безброй други неща - като звездите… Вселената. И всичко зависи от това доколко си събуден за нея.

Димитър Пецов

Списание HUMANUS, брой 5/12 за 2016

Приемаме поръчки, цена за цветното издание (с цветни снимки вътре в книжното тяло) 6.00 лв., а за чернобялото - 3 лв. ЗАБЕЛЕЖКА: Тиражът не включва бройки за свободна продажба. Списанието по лавките на Пеевски не се продава... щото е оценено като вредно за олигархичния строй.

Списанията ИДЕИ и HUMANUS са в каталога за абонамент на периодичните издания, абонирайте се!

КАТАЛОГ

Публикува се за първи път в списание Humanus

На кафе с уличния музикант от Purple haze boulevard, Християн Бачков

Нюйоркското слънце току що изгряваше под звуците на струни на китара. Ранните птици, стъпваха върху лъчите на фона на моята сутрешна песен и по този начин рисуваха хиляди картини, които аз кръщавах - "как би изглеждал този тон в песен”. Всеки ден, хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание.

- Всеки ден аз излизам и свиря. Свиря пред минувачите. Хората, които пият сутрешното си кафе с моите песнички, и хората, които пият вечерното си питие, на по цигара и размисъл, на мелодията на хедлайнъра на всеки мой работен ден. Джими Хендрикс. Също така свиря за приятелите, и последно, но най-важно – семейството.

Аз съм уличен музикант. Това е моята работа. Хората минават, спират се, заслушват се, усмихват се и ми оставят по някой долар. Аз прекарвам средно около шестнадесет часа от деня си на тази улица. Аз съм първият, който пристига и последният който си заминава. Булевардът не е оживен и е един от най-малките в цял Ню Йорк. На него има само шепа магазини, адвокатската кантора на кварталния дегустатор на вино Роджър Уайт и една школа по изобразително изкуство, единственото нещо запазило се от стария Purple haze. Преди около 20 години тази улица беше известна като Бродуей на уличните музиканти и заради обстановката, имаше и много школи по изкуства. Purple haze boulevard беше дълга над 40 мили и на всеки 20 ярда стърчеше уличен музикант. Този булевард бе създаден и кръстен от хора,обединени от идеята Ню Йорк да има своя легион от улични музиканти, чийто взвод бе кръстен на безсмъртната песен на Джими Хендрикс. Всеки ден хиляди музиканти излизахме и свирихме, повечето от нас за препитание и шепа хора за удоволствие. Баща ми беше един от първите, които започнаха това движение. Помня как с майка ходехме при него всеки ден, точно в 16 часа. Всяка вечер заспивах под звездите, легнал на гласа на майка ми, завит с мелодията от китарата на татко.

Откакто се помня родителите ми свирят и пеят. Всеки път като дете, когато се разплаквах, мама запяваше, галеше чипия ми нос и ме целуваше по челото. Тя ме завиваше в оскъдна, но така топла завивка от мек, нежен, всеотдаен глас. Всеки път, щом тя пееше, тя разказваше история. Всеки ден, хиляди нови картини, изложени в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Това е пеенето. Да разкажеш историята си. Нямаше по-добър разказвач от нея. Всяка нейна история те потапяше в океан от емоции, желание и страст. Страст, която те караше да я слушаш. Хората често спираха и я слушаха без значение дали имаха други задължения - всичко просто се забравяше, щом тя запееше. Нищо не можеше да се сравни с гласа й. Само лицето й. Обруленото от живота лице. Лице, на което всяка една бръчка говореше сама за себе си и допълваше още по-силно образа на уличната певица. Бях на 11, когато болестта почука на вратата и бог се появи да прибере любимата си певица, която щеше завинаги да промени райските улици. Тя ми завеща гласа си. Каза ми никога да не спирам да пея и винаги да допълвам татко в музиката, както правеше тя. Каза ми, че ще се усмихва всеки път Всеки ден, Всяка минутка, в която ние работим. "Никога не съм мечтала да имам по-добър заместник”, каза ми тя. Погали чипия ми нос, целуна ме почелото, разроши къдравата ми средно дълга коса и… запя на бога!

Тогава всичко се промени.Ако майка ми беше гласът на булеварда, то баща ми беше неговото сърце. Всяка сутрин излизах с татко и пеех. Винаги, точно след третата песен той ми казваше: "Имаш гласа на майка си”. Аз се усмихвах и продължавахме да свирим и така сякаш не я бяхме загубили. Обожавах да слушам как баща ми свири. Как натискаше струните със страст и ръката му галеше китарата, която издаваше хиляди звуци, за да покаже колко й е приятно. Джак, от школата по изобразителни изкуства минаваше по няколко пъти на ден и ни оставяше нещо за хапване. Не го правихме за пари, имахме купища, но те не можеха да купят това, което ни изкарваше всеки ден на тази улица. Още когато бях на 13, булевардът започна да обезлюдява и започнаха да го скъсяват. Татко изглеждаше притеснен. Опитваше се да го скрие от мен, но аз виждах в очите му, че той се притесняваше, че улицата ще умре. Влюбих се, влюбих се в това място и всеки път, когато затваряха някоя школа или виждах празнина на 20 ярда, запявах все по-силно.

Най-голямата загуба за Purple haze boulevard настана, когато неговото сърце бе повалено от рак на белите дробове. Баща ми отиде да запълни свободното място в уличното дуо в рая, пред което всеки един човек се разтапяше. Когато бях на 14, няколко дена преди да засвири на ангелите, той ме извика сутрин преди работа.

- Синко, скоро отивам при майка ти. Ти ще живееш сам. Джак, ще се грижи за теб, но ти никога няма да си сам. Подарявам ти своята китара и всеки миг, всяка минута, в която свириш, аз ще съм до теб. Когато запееш, ще почувстваш майчината ръка на рамото си. Хората от Purple haze ще се нуждаят от някой, който да поддържа живота на умиращия булевард. Ти ще се справиш, вярвам в теб! Съжалявам само, че няма да доживея да видя величието, което ще стигнеш. - Сега го разбрах. Той не беше тъжен, защото булевардът замираше, а защото нямаше да сме заедно. –Не спирай да свириш, а аз ще те слушам от небесата. Като малък, заспиваше под ла минор, а сега той ще бъде нашият сигнал. Удари струните и погали човешките уши с ла минор и аз ще съм вече до теб. Всяка секунда, в която свириш и пееш, няма да си сам, ние ще сме до теб.

Противно на думите си, той знаеше,че няма да е така. Захвърлих китарата в празната стая на родителите ми и не погледнах повече към нея.

Дълго след смъртта на родителите ми гласът и китарата бяха заключени там и душите им бяха приковани в малката грозна стаичка. Бродех из улиците и гледах мръсотия. Издържах се единствено с това, което родителите ми бяха заработили, а аз сега го пропилявах за вино и цигари. Една вечер бях седнал на една пейка, когато от съседната къща чух викове и видях в двора как спорят майка със своя син. Спорът се беше разгорещил и момчето удари майка си. "Как можа да ме удариш, аз съм те научила на всичко.” Не след дълго срещнахме поглед с момчето. Пребих го.

След 72 часа Джак ме прибра от ареста и ме закара в апартамента.

- Заповядай, имаш нужда от цигара – каза той, подавайки ми запалена цигара.

- Защо се занимаваш с мен?

- Защото си негов син. Ти си син на създателя на Purple haze bul.

Настъпи дълго мълчание, докато не чух позната мелодия. Ла минор. На следващия ден се върнах отново на работа.

Всеки ден. Аз съм на Purple haze с китарата на баща ми и гласът, който майка ми ми даде. Независимо от метеорологичните условия аз съм там. Целувам небесата и пробивам дупка в тях. Свиря. Изпълнявам това, което ми е завещано. Целият ми свят е събран в един изоставен булевард.

Всеки ден. Точно в 16 часа. Моята жена идва с двете ни деца. Тя свири на цигулка, а двамата ни синове припяват и свирят импровизирани перкусии. С нея се запознахме една дъждовна вечер, аз се бях скрил с китарата на татко под един импровизиран от мен навес, специално за такива случаи. Тя се прибираше от работа. Аз я бях виждал, защото няколко пъти се беше спирала да ме слуша. Мокра и изморена тя бързаше да се прибере у дома, но тогава аз я извиках, усмихнах й се и помахах с ръка да се подслони при мен. Спонтанно и непринудено заговорихме и в един момент запяхме под ла минор, а след това внезапно просто спрях да пея. За да я слушам, за да чуя нейната история. Отдавна не се беше случвало това, откакто мама почина. От 11-годишен. Неусетно нощта свърши, но нашият концерт продължаваше. На сутринта и двамата бяхме изморени. За първи път пропуснах работен ден и прекарахме деня вкъщи с нея. След това тя напусна работата. Взе цигулката си и запя с мен. Три години живяхме заедно и няколко пъти тя ме беше молила да променим квартала. Градът. Нещо. Но единствената промяна беше раждането та нашия син. И после втория. Както всички деца има нужда от баща си и те не бяха по-различни. Purple haze имаше нужда от мен точно колкото аз от нея.

Аз съм бард. Поет с китара. Уличен музикант. Имам жена и две деца. Живеем тук на булеварда. Свирим и пеем под звездите, подаряваме посланието си и увековечаваме булеварда.Аз. Майка, татко. Жена ми и нашите деца.

С това завърши историята си уличния музикант и хвърли фаса си в празната чаша кафе.

- Благодаря ти за историята, музиката и кафето. – Дългокосия къдрав бард със стърчаща брада. Последният останал уличен музикант на boulevard purple haze, прегърна китарата си и започна да свири. Чух ла минор. Нов ден, хиляди нови картини, подреждащи се в една малка, скромна, но уютна картинна галерия, наречена – моето съзнание. Слънцето отвори очи. Нюйорският ветрец застина и се заслуша в историята.

Заразителен пример на млади артисти от Силистра

ТЕАТРАЛНА ПЕДАГОГИКА ПО СИЛИСТРЕНСКИ

Животът е сцена и всички ние сме актьори на нея. А за да сме добри актьори, не би ли било по-добре да сме на нея от най-ранна възраст? Ползата от тази философия и влиянието и върху развитието на личността в Силистра явно отдавна е осъзната. Но и не само е осъзната, но и се прилага, като добрите резултати вече са налице. 

Това поне стана ясно от представлението на театрална трупа „Артистик” към ОДК-Силистра, която успя да изкара на сцената актьорите – всички деца, които изиграха на 12-ти октомври, на голямата сцена на Драматичния театър представлението „Ябълково-Змейска приказка”. Но не само сцената беше пълна с деца, а и публиката беше съставена от тях, като специално за това представление - първо за този сезон, но второ вече за трупата тази година - бяха дошли цели класове ученици.

Разбира се актьорите не са професионалисти, но примерът от това да участваш, да си на сцената, е заразителен за силистренските ученици. За това може да се съди по броя на тези от тях, които са участвали в дейността на различни театрални трупи през годините. Това може да се види и сега от броя на тези от тях, които участват в театралните трупи, водени от Христо Христов – „Артистик” и „Питър Пан”. Трупите обхващат деца от 8 годишна до 19 годишна възраст. 

Първата от тях е част от Обединения детски комплекс „ОДК” - образователна институция, която от тази година, според новия закон за образованието, ще е център за развитие на личността. Много подходяща формулировка за театралната дейност с деца, защото театърът, ако се използва като възможност за изява на сцената, както показва местния опит, оказва влияние именно върху развитието на личността.

А възможностите за изява на младите силистренски артисти този сезон започнаха с реализирането на три постановки: ”Глупаци” от Нийл Саймън, изиграна от трупата „Питър Пан”, която е към икономическата гимназия”Атанас Буров”, „Ябълково-Змейска приказка” от Румен Николов и „Чешити” по Камен Донев, представени от „Артистик” към ОДК - Силистра. Да си пожелаем примерът им да е все така заразителен. 

Димитър Пецов

Образование и свобода

Образование, насочвано от учещия, ЯВОР ГАНЧЕВ

Образование, насочвано от учещия* (self-directed education) е схващане и практика в образованието, според които децата и младежите взимат решенията за своето собствено образование. С други думи, те усвояват знание, ценности и умения, предразполагащи към пълноценен и изпълнен със смисъл живот чрез дейности, които сами избират и управляват. Тези дейности не е необходимо да включват формално училище, учебна програма или учебници. Често дейностите в насочваното от учещия образование е най-коректно да бъдат наричани игра. Всъщност, силата на този вид образование идва от естествения инстинкт за игра, който е най-ефективният начин за учене и развитие на способностите при повечето бозайници.**

Ако дейностите на децата не бъдат управлявани от други хора, тяхното естествено любопитство ги води към изследване на заобикалящата ги среда и възпроизвеждане на поведението на значимите за тях възрастни. Ако децата са в културна среда на партньорство - където силата се изразява чрез взаимоотношения и сътрудничество, а не чрез контрол и физическо надмощие - тяхната присъща социалност ги води към обвързване и игра с другите, така че да развиват социалната си интелигентност и уменията си за общуване. През цялата човешка история децата са се образовали по подобен начин, като са придобивали комплексни културни знания и умения, без помощта на стандартните за последните сто и петдесет години училищно обучение и методи. Има натрупани достатъчно много наблюдения - както върху живота на автентични запазени общности извън обсега на модерната цивилизация, така и от работата на редица алтернативни училища и образователни практики - които подкрепят концепцията за образование, насочвано от учещия и показват неговите резултати.***

Въз основа на тези наблюдения, психологът д-р Питър Грей е идентифицирал шест условия за оптимално развитие на образованието, насочвано от учещия:

1. Доверие в способността на децата да носят отговорност за образованието си. Това не иде да каже, че децата правят съзнателен избор да се самообразоват, а по-скоро че отговорността произтича от естественото желание на децата за автономия и развитие на собствените способности, при отсъствието на образователна програма, наложена от възрастните.

2. Неограничени възможности децата да играят, изследват света и следват собствените си интереси. Това включва свободата да определят кога, къде, как и с кого да се занимават - с минимално необходимите надзор и структуриране на дейностите им от страна на възрастните.

3. Възможности за игра с инструментите на заобикалящата култура. За днешните деца това означава достъп до книги, компютри, готварски инструменти, велосипед и въобще всичко, което служи на независимия живот на възрастните наоколо.

4. Наличие на грижовни възрастни, които са помощници, а не съдници. Младите хора се чувстват добре, когато могат да потърсят подкрепа от възрастни, които нямат маниера да оценяват, изпитват, квалифицират, възхваляват или критикуват. Такива възрастни избягват да предоставят непоискана “помощ”, която съдържа скрита оценка, но са на разположение да предоставят подкрепа винаги, когато децата я поискат.

5. Свободно смесване на деца и младежи от различни възрасти. В конвенционалните училища сегрегацията по възраст създава неестествена конкуренция**** и подкопава развитието на социални умения за сътрудничество. Достъпът до по-малки и по-големи позволява спонтанното създаване на менторски взаимоотношения, които са благотворни за съзряването както на ментора, така и на менторирания.

6. Включване в здрава общност, в която равноправието е ценност. Когато с децата се отнасят сериозно и с уважение, когато техните нужди и желания се зачитат и те могат в действителност да съучастват във взимането на общи решения, тогава децата се научават да носят отговорност както за самите себе си, така и за общността.

Тези шест условия - почти напълно отсъстващи от конвенционалното училище - биха могли да бъдат осигурени от родители и учители, които разбират природата на естественото учене и споделят сходни ценности относно възпитанието и образованието на децата. Днес сме свидетели на възход на самоопределящото се учене в няколко форми:

● Училища, често наричани свободни или демократични - това са алтернативни училища, в които на учениците е дадена колкото може повече свобода да решават кога, как, къде, защо и с кого да учат и играят.

● Самонасочващо се домашно образование, наричано още unschooling - подобно на описаното по-горе училище, само че без училищната среда, отделена от останалия свят. Родителите на самонасочващите се домашни ученици прекарват по-малко време в преподаване и повече време в улесняване и подпомагане на образованието им чрез осигуряване на достъп до всякакви образователни ресурси, както у дома, така и извън дома.

● Образователни центрове и кооперативи - това са формални или неформални организации, хибрид между първите две форми. Те осигуряват достъп до ресурси и дейности, които не може да бъдат осигурени самостоятелно от родителите, особено във връзка със социалните връзки и общностен живот, от които всички - и деца, и възрастни - се нуждаем.

Различните форми на самоопределящо се образование може понякога да включват конвенционални дейности като например уроци, водени от учител, или използване на учебници, или съставяне на учебна програма. Но учениците, които насочват сами образованието си и които избират подобни дейности, не жертват за това своята свобода. Те могат да престанат да посещават уроците, които не отговарят повече на техните нужди, или пък могат например да променят учебната програма, така че да я адаптират към своя стил на учене.

Изследванията на възрастни, които са имали възможността да управляват образованието си, показват, че те по-често имат удовлетворителен за тях самите живот, по-често постигат успехи в университет и/или в избрана от тях кариера. И тяхната кариера е по-често основана на интереси и влечения, които са открили и развили чрез процеса на образованието, насочвано от самите тях.

Източник

Четете още тук.

* Бележка по термина: “Образование, насочвано от учещия” е смислов превод на Self-Directed Education. Може да се каже още самоопределящо се, самонасочващо се или самоуправляващо се учене или образование. Несъвършенството на тези варианти произтича от разликата в значението на “self” като относимо към дееца (учещия), за разлика от възвратната форма в българската фраза, която погрешно насочва към предмета на действието (ученето, образованието).

** Питър Грей “Упадъкът на играта” (видео презентация); “Упадъкът на играта и увеличаването на психопатологията при децата и младежите” (академична публикация)

*** Книги за естественото учене (книгите на А. Нийл и Джон Холт са класики):

Питър Грей, “Свободата да учиш” (Изток-Запад).

A.S. Neill. Summerhill

Джон Холт, “Как децата учат” (Изток-Запад)

John Holt. How Children Fail

Гаяне Минасян, “Естествено учене” (НМР)

Изследвания на хора, които сами са насочвали образованието си:

P. Gray and D. Chanoff. Democratic schooling: What happens to young people who have charge of their own education?

D. Greenberg, M. Sadofsky, and J. Lempka. The Pursuit of Happiness: The Lives of Sudbury Valley Alumni.

P. Gray. A Survey of Grown Unschoolers I: Overview of Findings.

Idzie Desmarais. Blogs, Interviews, & Other Writing by Grown Unschoolers.

Някои научни статии за способността на децата да се образоват самостоятелно

Sugata Mitra. Minimally invasive education: A progress report on the ‘hole-in-the-wall’ experiments.

P. Gray. The special value of age-mixed play.

P. Gray. Playing in the Zone of Proximal Development: Qualities of Self-Directed Age Mixing Between Adolescents and Young Children at a Democratic School.

Извадка от материали от блога “Freedom to Learn” на PsychologyToday.com

Children Educate Themselves I: Outline of Some of the Evidence

Children Educate Themselves II: We All Know That’s True for Little Kids

Children Educate Themselves III: The Wisdom of Hunter-Gatherers

Children Educate Themselves IV: Lessons from Sudbury Valley

The Natural Environment for Children’s Self-Education: How The Sudbury Valley School is Like a Hunter-Gatherer Band

Children Teach Themselves to Read

Kids Learn Math Easily When They Control Their Own Learning

Minimally Invasive Education: Lessons from India

Can You Measure an Education? Can You Define Life’s Meaning?

Experiences of ADHD-Labeled Kids Who Switch from Conventional Schooling to Homeschooling or Unschooling

The Value of Play I: The Definition of Play Provides Clues to Its Purposes

The Value of Play II: How Play Promotes Reasoning in Children and Adults

The Varieties of Play Match the Requirements of Human Existence

**** Конкуренцията е продуктивна и благоприятна, когато е между доставчиците на продукт/услуга за оскъдния ресурс на техните потребители. Такава конкуренция е предпоставка за най-добро съотношение между цена и качество, както и за иновации. Конкуренцията е непродуктивна, когато е между потребителите за оскъдните услуги/продукти, предлагани от монополен доставчик. Такава конкуренция е предпоставка за ниско качество, корупция за осигуряване на достъп до оскъдни ресурси и липса на иновации. Конкуренцията между потребителите е типична за плановите икономики (при социализма, където държавата е монополен производител); тя е типична и за конвенционалното училище (в което държавата е монополен доставчик на образование), където учениците са принудени да се състезават за постигането на малко на брой определени от другиго образователни цели, както и за вниманието, одобрението и оценката на учителите.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

За учителството преди и днес

ПАК ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ… СЛЕД МНОГО ГОДИНИ

Началото на учебната година е, класната стая е пълна отново с ученици, звънецът бие, учителят влиза, а учениците стават прави за да поздравят един авторитет - авторитет от когото се боят, но и когото уважават, пред когото благоговеят… Не, това не е класната стая на днешно училище. Това е класната стая в спомените на възпитаниците на силистренското педагогическо училище от випуск 1961 г., които си дадоха среща на 17-ти септември в една от залите на силистренската художествена галерия. Зала 3, която в онези години е била класната стая, а самата сграда на галерията едно от първите в страната, построено през 1892 г. с дарения от силистренци, педагогически училища, се изпълни отново с гласовете на своите пораснали деца. Сред експозицията на платна на известни художници „учениците”, много от които след завършването му стават учители, възпитатели, образователи и обществени дейци, съживиха с присъствието си и с разказите си едно друго време - сурово като силистренската зима, но и топлено тогава от пламъка на юношески пориви, на идеализъм, на наивност, на блян за едно светло бъдеще… бъдеще, затрупано сега от пепелта на изминалите години и настъпилите промени.

Но под пепелта на посивелите вече от годините коси се оказа, че се крият все още живи, неугаснали въгленчета - като искрите на сълзи в очите, които топлят сърцето. Малки, но достатъчно горещи за да възпламенят отново един силен пламък, макар и за малко, макар и малко тъжен, макар и носталгичен и сантиментален... Но светлината на този силистренски пламък през времето не е никак малка, а отражението му върху обществото ни още от създаването на училището до края на съществуването му, е било голямо и значимо.

Откриването на педагогическото училище през 1890 г. е събитие, което превръща Силистра в един от няколкото образователни центрове на България - със силна традиция, с реален и съществен принос през годините за подготовката на начални учители от Добруджа и цялата страна. Обучението и изискванията към учениците са били на много високо ниво. Ниво, на което сега биха завидели доста висши учебни заведения. И, разбира се, моралът – защото на учителството тогава не се е гледало като на професия, а като на призвание. Учителят е бил човек с мисия, авторитет с влияние, който освен да дава знания е трябвало да възпитава и ценности, да изгражда личности.

А такъв е бил и акцентът на обучението – цялостно изграждане на личности. Това си спомни сега на срещата и университетския преподавател по възрастова и педагогическа психология, възпитаник на випуска, доцент-доктор Йоана Недкова от Плевен:

”Когато дойдох в Силистра, то беше в далечната 1955 г. педагогическите училища вече затваряха своите врати - защото имаше ориентация към висше образование. Нашият випуск беше пет годишен курс с много изучаване на изкуство, най-вече музика. Ние бяхме с цигулка и можехме да преподаваме в часовете си и музика, изобразително изкуство, спортна дейност – всичко, което може да иска един млад човек. Още повече, че подборът беше прекрасен: с конкурсен изпит по български, математика, физическо, изобразително изкуство… И всичко това направи курса ни една китка - богата китка от разнообразни личности, от индивидуалности, които са неповторими. Когато сега поглеждам назад във времето си спомням колко разнообразие имаше и колко различни бяхме.”

А за процъфтяването на тази китка, на този букет от неповторими личности, се е грижел конкретен човек - курсовият ръководител на випуска, Росица Желкова. Много взискателен човек и педагог. Наричана тогава другарка, но според учениците носеща аристократичен дух и възпитаваща ги именно по този начин – да бъдат благородниците на обществото, с високи изисквания към себе си и към другите, давайки пример чрез знание и поведение. Тя отдавна не е сред живите, но за тях, нейните възпитаници, тя си е заминала само от материалния свят. В духовния свят, нейните идеи, нейните завети, това на което ги е учила, остава вътре в тях.

А те вече са го предали на другите след тях, доколкото са успели и доколкото им позволява времето: защото на учителството днес хората сякаш гледат повече като на професия, а не като на призвание.

Димитър Пецов

Какво ни пречи заедно да направим едно добро дело, а?!

Забележка: Ако някой от вас желае библиотеката в неговия град (село или дори училище) да получи по екземпляр от тия книжки, моля да се обади на имейла ми.

  Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Проблем за осмисляне: дали хартиените издания и списания наистина не са си отживели времето?

Получих следното писмо от г-жа Добринка Алексова, ръководителката на "Доби прес", фирмата, която години наред разпространяваше из страната философското списание ИДЕИ; ето нейното запитване, а по-долу можете да прочетете моя отговор до нея; публикувам тия неща тук защото може и някой друг да се заинтересува, а в тях става дума за ситуацията около издаването на списанията ИДЕИ и HUMANUS и тяхното бъдеще най-вече:

Здравейте г-н Грънчаров,

Правилно ли съм разбрала, че има излязъл брой на сп. Идеи за 2016 г.? Ако има такъв бих искала да получа 1 брой. За 2017 година предвиждате ли да го издавате? Ако го издавате да го включим в каталога за абонамент?

Поздрави!

Здравейте, уважаема госпожо Алексова,

Да, за 2016 г. има един брой, който вече е излязъл - и аз тия дни ще Ви изпратя един екземпляр за да го видите. Сега подготвям втори брой, до края на годината трябва да излязат и трите броя, живот и здраве да е само! За 2017 г., стига да е живот и здраве, смятаме да продължим издаването на списанието, но понеже нямам гаранция, че това ще стане (истината е, че ако нещо се случи с мен, нещо здравословно, няма кой друг да продължи издаването на списание ИДЕИ), по тази причина не смея да обявя абонамент, страх ме е списанието да не спре да излиза и да подведем абонатите. От друга страна ми се иска да не лишаваме абонатите от възможността да го притежават, особено тези, които са го получавали вече толкова (8 станаха от създаването му) години. Такава е ситуацията със списание ИДЕИ.

Впрочем, издавам и едно друго списание, за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек, то се нарича HUMANUS, излиза трета година; за него съм по-голям оптимист относно бъдещето му, но до този момент пак по същите причини не смея да обявя абонамент и за него. Истината е, че с малки изключения не намерих подкрепа за тия своя инициативи, не зная защо става така, вероятно причината е в мен, вероятно допускам някаква грешка, но е факт, че стана точно така. Без мен и двете списания ще загинат. Няма кой друг да ги продължи. За жалост, така е.

За мен това е много неприятно нещо. Опитвах да привлека млади хора, автори и пр., правих каквото ми е по силите да ги вдъхновя, но нищо особено не постигнах в тази посока. Не възникна общност, която да се ангажира с издаването им. Дали причината е българският манталитет, дали е нещо друго, не зная, чудя се, мисля обаче по тези въпроси.

А може би причината е, че хартиените издания и списания са си отживели времето? Не знам, интересно ми е да разбера Вие какво мислите по този въпрос, ако имате време да ми отговорите, ще ми бъде интересно да разбера Вашата позиция, Вашето разбиране.

Всичко добро Ви желая! Хубав ден!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Улови падаща звезда, сбъдни желание!

Улови метеор, сбъдни желание

Репортаж

Има едно поверие, което гласи: Ако видиш падаща звезда, пожелай си нещо и то ще се сбъдне. Но за участниците в поредното астрономическо наблюдение, организирано от Народна Астрономическа Обсерватория "Галилео Галилей" - Силистра, което се провежда през традиционния августовски звездопад – от 10-ти до 12-ти август - самото наблюдение на "падащи звезди" е сбъднато желание. Такава е и целта на събитието - да се наблюдават метеорите, изникващи внезапно, прогарящи със светла диря нощното небе и угасващи отново в мрака му - най-големият метеоритен дъжд това лято.

Тези събития обаче имат и една друга цел, те са и образователни. В първия ден от наблюдението ловците на метеори са налягали по гръб на покрива на обсерваторията – наблюдателната площадка. Това е най-удобната позиция, ако искаш да видиш по-добре небето за по-дълго време и да уловиш проблясващата частица. Ентусиастите са от всяка възраст, но най-вече деца и младежи.

Събитието има и водещ, Йордан Радев - възпитаник на обсерваторията, а сега студент по астрономия и физика в СУ"Кл.Охридски", който заедно с ръководителките Марлена Господинова и Нина Димитрова, се грижи на всички да им е удобно - посреща и настанява новодошлите, раздава дюшеци, одеяла, столове... и започва да обяснява кое какво е на небето. За целта той използва светлинна показалка и от ръката му излиза лъч, който той насочва към „черната дъска”, обсипана със светли точки – със звезди и съзвездия.

"... Ето тази звезда там, към която соча, е Алтаир от съзвездието Орел - обяснява Йордан – а това е „Персей”. Метеорите, които се наблюдават сега, се наричат персеиди. Персеидите са метеорен поток, образуван от частици от опашката на кометата Суифт-Тътъл. А се наричат персеиди заради съзвездието "Персей", в което се намира радианът им – местоположението на небето, от което „излизат” метеорите за наблюдаващия ги от Земята. Йордан посочва към него със светлинната си показалка. И докато обяснява внезапно се появява светла точка, която драсва ярка линия по тъмната дъска на небосвода, точно там, където сочи показалката му, в съзвездието Персей, и угасва. Всички възкликват. Ето това беше един персеид - казва Йордан - и продължава с урока. Обяснява още за произхода на имената на звездите, на съзвездията, на млековидната ивица, която е галактиката Млечен път, в която се намира и нашата Слънчева система.

Наблюденията и уроците продължават до сутринта и обикновено траят по няколко дни. Провеждат се както през лятото, така и през зимата - изобщо при всякакви сезони и условия, винаги когато има значими явления, които могат да се наблюдават. Освен на наблюдателната площадка на покрива на обсерваторията, те се провеждат и на други места, най-вече сред природата, за да се избегне светлинното замърсяване от светлините на града. Обикновено мислим за астрономията предимно като за интелектуално занимание - като за наука, но практикуването на такива наблюдения толкова много ангажира физиката и издръжливостта на тялото, че може спокойно да се брои и за вид спорт.

За да се наблюдават метеори не е необходимо да се използва специална техника - това се извършва с невъоръжено, но бдително око. И ако видиш метеор трябва да извикаш "КА!!". „КА”! е стандартът за възклицание, избран от астрономите, за да съобщиш на другите, че улавяш с погледа си метеор, че виждаш падаща звезда.

А да видиш падаща звезда е сбъднато желание. … КА!!!

Димитър Пецов

Сп. HUMANUS, брой 4(11), м. Август

ФЪНКИ: Много лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, но по-добре е да драпаш и да блъскаш главата в стената

ФЪНКИ: Много лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, но по-добре е да драпаш и да блъскаш главата в стената

Интервю

Димитър Ковачев – Фънки, музикант и организатор на големите музикалните събития в България от София Мюзик Ентерпрайсис - SME, дойде на гости в Силистра и по покана на местните рок музиканти от клуб „Силистарс” присъства на едно събитие организирано от тях в дъскорезницата на село Ламбриново – рок концерт на открито. На този концерт той се запозна лично с това, което могат и правят силистренските музиканти и най-вече младите. Ето какво сподели той след събитието за впечатлението, което оставиха у него те, за града и за развитието на българската музика като цяло.

Какво те доведе в нашия град?

Аз страшно харесвам тази част на България. Аз мразя планини. Тия глупости, дето по планината било адски красиво, аз не си падам по тях. Аз много харесвам ето тука, както е вашия край, равнина, хълмове... жестоко се чувствам. Някак си дава ти свобода да дишаш. Много е готино. Хората са страхотни. Има един, Ванката (Иван Неделчев, ръководителят на рок клуб Силистарс), Ванката е страшен сладур. На тоя пич трябва паметник да му се вдигне. Този човек толкова много прави за децата, за това да бъдат добре информирани, да се занимават с музика, и то каквато трябва музика, осигурява им всичко, инструменти... т.н.

В този смисъл ти как виждаш Силистра на музикалната карта на България?

Има нещо много интересно, вчера си говорихме с моя приятел Стефан Чобанов – басиста, който е на „Мери бойс бенд” и сега си има собствена група - колко далече сме от София, примерно, а в Силистра вчера минаха пет или шест групи, и то млади банди, деца, някои от които още пети клас... и вече стои на барабаните... и имат собствен репертоар, който свирят момчетата – AC/DC и др. Няма значение лошо или хубаво, важното е че той вече мисли в тази насока, което е много хубаво.

Ти даде ли им някакви съвети след концерта?

Да, с някои от децата, които дойдоха при мене, им разясних за какво става въпрос, какво да правят и т.н, Каквото знам и каквото имам като опит, като музикант, което ги интересува. Далеч съм от мисълта като някой дъртак да поучавам. Но те си се справят много добре. И другото, което е, да гледат отворено и да не им пука, това е най-важното.

Кое е нещото, което може да те впечатли в една млада рок банда?

Това, което е присъщо за всички подрастващи, да ги наречем, е че като излезе младежа на сцената и като че го е срам от сцената. Много се радвам когато видя от сцената, още от малки, деца, които са освободени. Освободени на сцената и се чувстват удобно и комфортно на сцената.

От силистренските видя ли такива?

Видях. Не помня имената на групите, защото се изредиха 5-6, но като цяло. Много е важно да изживяваш това, което свириш. Може да свириш най-големите глупости, важното е да го правиш от сърце.

Виждаш ли потенциал за бъдещи звезди?

Надявам се. Иска ми се. Не мога да говоря така, защото не обичам да говоря така, по този начин, но, надявам се... защото не искам да се съглася с твърдението, което е истина за съжаление, че България е държавата на тъпите копелета.

Имаш ли рецепта за това как нещо, което е местно, може да стане световно значимо?

Много е трудно. По този въпрос много пъти са ме питали. Много е сложно и много е трудно. Едва ли. Освен, ако не е поставено върху основата на нашето народно творчество. Но трябва да се пипа много внимателно. Много внимателно, защото нашето творчество – народната музика е много тежка, много скръбна, много особена, пълна с прочутите неравноделни ритми и т.н., които в никакъв случай не помагат, защото те са сложни, така е. И на цялата работа се гледа като екзотика.

А местни групи, които свирят в стил рок или поп, биха ли могли го постигнат?

За съжаление трябва да бъда много песимистичен по този въпрос, защото не можеш „на стар краставичар да продаваш краставици”. Може да си страхотен рок музикант, което е прекрасно, и го прави, но го прави в България. Ако разчиташ да смаеш някого в Америка, Англия или Франция, забрави. Там хората не пасат трева. По същия начин и там има млади банди, които се изграждат и т.н.

На какъв език трябва да се пее, на български или английски?

Според мене трябва да се гледат и двете страни, защото ако искаш да въздействаш на хората в България, за предпочитане е да бъде на български, стига текстът да е хубав. Защото е пълно с просташки текстове. Но, ако искаш хората да те разбират по-интернационално, и ако искаш или се надяваш да направиш някакво впечатление в друга държава, трябва да ползваш английски.

Мислиш ли, че чалгата е най-големият проблем в културата на България, както много изпълнители се оплакват?

Голям проблем е. Много голям проблем е, това е факт. Наистина е така. Но това нещо си има своите основи. За да се задържи толкова години, значи е имало много голямо количество хора, които са имали нужда от тая работа. От тука следва и другото нещо - всички готини и интелигентни пичове са напуснали страната и са останали само боклуците и тъпанарите. Сигурно, може би е така... нямам представа. Но, разбира се, има хора, които не се предават – и млади и стари.

Напоследък стана модерно да се организират големи музикални събития в малки населени места на България – различни фестивали и т.н, виждаш ли в тях някакво предимство за разлика от големите събития - големите концерти в големите градове?

Много е важно да се организират, защото така се „билдва” културата. По този начин започваме да говорим за култура, която в България е оставено „в мазето”. Нямам предвид само музиката. Говоря и за кино, говоря и за театър, говоря и за поезия и т.н. На местно ниво се полагат основите.

А може ли в България да се оформят, така както е в САЩ например, различни местни центрове, които да са известни с определен тип музика – кънтри, рок, джаз и т.н.?

Не може. В такава малка държава, като България, не може. Освен това, там има една връзка. Ето например в Америка имаме кънтри музика, която да я наречем тяхната чалга. Само че тяхната чалга не е свързана с някакви сръбски напеви и т.н. Тя е свързана с рока. В момента, в който се получи този контакт, става страшно. Не напразно в СMT ("Country Music Television") гостуват хора като „принцесата” на Аеросмит Стивън Тайлър - той излиза с кънтри звезда и пее. Правят страхотни неща, дуети се правят, но те са вързани нещата – между рока и кънтрито има много, много близка връзка.

Мислиш ли, че добрият пиар помага за развитието на музикантите ни - в SME имате такова звено?

Това е вярно. Пиара е нещо много важно и всички агенции, свързани с изкуството, трябва много сериозно да се замислят и именно те трябва да поставят нещата на кантара: „Ти тъп ли си и ли не си?”. Съжалявам, но така е. Не може само да се мисли за ракия, за салата и да се надрусаш.

Как мислиш, има ли дефицит на идеи в творчеството в България?

Има, разбира се, и това е защото в България нещата се унифицират към просташкото. И вече няма идеи достатъчно. Просто става страшно. Много по-лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, отколкото да драпаш.

Намирате ли лесно качествени изпълнители, които да лансирате?

Ама много е трудно, много е трудно!

Какъв е проблемът?

Първото е това, че повечето млади банди правят кавъри и подобни, което до един момент е готино, обаче трябва да отвориш и твоето творческо начало.

Моето мнение е, че в България няма банди, които да те грабнат и да кажеш - У-а-у! Не напразно давам пример с „Джереми” – подгряваха на концерта на „Куин” и се представиха страхотно - „Джереми” е една група, която аз, като им чух първите неща, и си казах "У-а-у!".

Сега, на 17 юли, предстои концерт на „Скорпиънс”, ще има ли подгряваща млада група от България?

Много искахме да има и отново да пуснем, защото ние гледаме винаги на такива форуми, да вкарваме и българска банда. Много искахме да има, но няма да има, защото те не разрешават. Дори ти казвам веднага, това е групата „Силует”. Много хубава група, българска, невероятна банда, която много искахме да я вкараме преди „Скорпиънс”, защото не можахме да я вкараме преди това. Но ще ги вкараме преди други, които разрешат да има съпорт.

Как може да се случи подобно участие за местните групи, от тези, които чу тук, в Силистра?

Трябва да се случи нещо, което е интересно. Нещо, което като го представиш на хората и като го чуят, да кажат "У-а-у!". Това е най-важното. Но тук това ми прави впечатление, че има много млади банди – много малки момчета и момичета тръгват. Което е много хубаво. Аз съм много очарован, особено от Силистра, благодарение на Иван.

Какво би пожелал на силистренските млади музиканти?

Знам, че им е трудно, няма как, аз ги разбирам, но в никакъв случай да не се предават. Много лесно е да се плъзгаш по наклонената плоскост, но по-добре е да драпаш и да блъскаш главата в стената. Ето аз толкова години го правя и не спирам. И няма да спра да го правя.

Интервюто взе: Димитър Пецов

Четете, четете, четете…

ЗА ЧЕТЕНЕТО И ОЩЕ НЕЩО – разговор за четенето днес в силистренския парк

„Чети с мен” е национална кампания по инициатива на президента Росен Плевнелиев за насърчаване на четенето, в която се включи и силистренската библиотека „Партений Павлович”. Ето защо на 11 юни силистренските библиотекари разположиха импровизирани читални в дунавския парк на града, като канеха млади и стари читатели да се включат в кампанията, разбира се с четене. Какво мислят читателите и библиотекарите за четенето? Как присъства то в техния живот и как се променят навиците за четене днес? Ето какво споделиха някои от тях на тези въпроси:

Четеш ли книги?

Емил на 11 г.: Да.

Как предпочиташ да четеш – от интернет или от книга?

От интернет, защото са по-интересни. Оттам чета например „Дневникът на Дръндьо”, Хари Потър и др. Любимият ми автор е Емил Конрад.

Мартин на 11 г.: Предпочитам да чета от интернет. Влизам в Гугъл и пиша заглавията на различните книги и автори и те ми излизат. Любимите ми автори са Асен Разцветников, Иван Вазов и др.

Християн на 9 г.: Обичам да чета книги. Предпочитам да чета от интернет. Любимите ми книги са „Българ”, „Дневниците на Дръндьо”, „Хари Потър” и др., които намирам чрез търсачките и те ми излизат като електронна книга. При избора ми на книги гледам основно да са ми забавни.

Мартина на 12 г.: Обичам да чета книги. Обичам да чета всякакви книги. Чета и от интернет, и от хартиен носител. Повечето от любимите ми книги са в жанра фантастика - фентъзи.

Четат ли хората повече и как се променя четенето?

Светомира Вачева - библиотечен специалист: Чисто професионално се занимавам с четенето от 11 години – тоест от 11 години работя в библиотека и ми прави впечатление, че през последните 4-5 години се увеличава интереса към книгата, към книжния носител - в нашата библиотека сме предимно на книжен носител. Прави ми впечатление, че последните 5 години хората вземат все повече книги за вкъщи. Явно четат доста повече. Да не говорим, че преди възрастовия ни диапазон беше малко ограничен. Някъде между 40 и 65 г., бяха най-активните ни читатели. Докато сега, благодарение на активната дейност на детски отдел, започват да четат все по-рано и обхващаме вече и тийнейджърите, което е много важно.

Имат ли основания в последно време обвиненията към младите, че са неграмотни и не обичат да четат?

Страшното е не, че са неграмотни, страшното е, че са полуграмотни. Един неграмотен човек изобщо не може да чете. Нашите са полуграмотни, тоест те могат чисто физически да четат, но не искат да четат. Личното ми мнение е, че вината за това е в образователната система, тъй като ги претоварват с прекалено много излишна информация. Учителите, моите извинения, вече не са едновремешните педагози, които адаптираха учебната програма към ученика. Сега са едно към едно – каквото им спуснат, това рецитират.

Какво трябва да се чете в училище?

Всичко, абсолютно всичко!

Хари Потър трябва ли да се изучава?

Защо да не се изучава?! Между другото Хари Потър, въпреки че е чиста проба фантастика и измислица, учи кое е правилно и кое е грешно и учи, че може да сте само трима или четирима, но когато е правилно, накрая ставате 3-4 хиляди, всички се обединявате и лошият къде заминава? Който е гледал филма... пуф и... няма го!

Какво предпочитат да четат децата в силистренската библиотека?

Напоследък фентъзи-елементи от реалния живот смесени с приказни елементи, смесени с научна фантастика. Пърси Джексън е хитът в детския отдел. Всъщност дори не в "Детски отдел", а между 12 и 16 годишните. Три серии на Рик Риърдън. Прави ми впечатление, че много четат тази поредица, която наричаме „Себепознание” - при тях е от типа „Дневниците не загубенячката”, „Как да преуспееш в училище”, „Дневниците на Дръндьо” и др. Това е ежедневието на едно дете на Запад и те си го гледат и го сравняват с тукашния живот.

С какво може да помогне събитие като днешното за увеличаване на интереса, на любовта към четенето и книгата?

Децата трудно идват до библиотеката, да не говорим че ние нямаме материалната база да им предоставим удобно и приятно място. Така че вече не е като едно време, информацията да е само при нас. Информацията е навсякъде. Ние я подбираме, систематизираме, правим я по-достъпна за читателите и след като те не идват при нас, ние отиваме при тях.

Какво бихте казали на читателите днес?

Четете, четете, четете… защото, ако искате да ви вземат на работа днес ви съдят по начина, по който си казвате изреченията. Ако не сте чели, няма как. Каквото и да е, обогатява речника, независимо дали от интернет или на хартиен носител, четете!

Димитър Пецов

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Новата книжка на списание HUMANUS е достъпна вече за четене онлайн

Приятно четене, приятни размисли!

Освен това се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

ВИНАТА, един награден разказ на Християн Бачков

ВИНАТА

Християн Бачков

Целият град спеше, малък провинциален, обикновен, за който са се карали във времето римляни, турци, румънци и българи. За пореден път, исках да хипнотизирам Луната. Гледах я. Търсех очите й. Исках да проникна в тях. Усещах щастливата й усмивка. Преживявах за пореден път щастието ни, тя винаги ме чакаше. Обичах я. Обичах лицето й – искрящо сиво, неоново бледо и бяло. Тя превръщаше безличното еднакво сиво в чувствено и уникално, в искрящо и примамливо. Затворих очи. Вдишах с пълни гърди щастието. Тя ме чакаше. Отворих очи. И за пръв път в живота си видях старата липа. Сега се сетих какво съм чувал, падащи листа върху разкъртените плочки на площада. Познат шум. Но сега. Чак сега го разбрах. Сега я чух. Видях я. Изненадах се - колко е голяма, как е изкривена наляво. Шепнеше нещо. Станах, за да я чуя по отблизо. Усещах изсъхналите листа по лицето си, по косата си. Тя ме прегръщаше. Протегнах ръка, за да я помилвам. Но тя се отдръпна. Клоните се огъваха неистово назад. Обърках се. Аз исках… Потърсих с очи Луната. Кървава. Студена. Задимена Луна. Презрителният й поглед се заби като куршум в мен.

* * *

Алармата ми звънеше. Джими Хендрикс ме караше да стана. Проникваше в кухата ми глава с неговата песен "Хей, Джо”. Но защо "Хей, Джо”, аз не се казвам Джо. Приятелите ми викаха Роско, а семейството Ростислав. Баща ми нахлу като римски легионер в Галия. На секундата се телепортирах в банята. Дори бях облечен. Понеделник. След няколко минути вървях към училище. "Брат пускай да въртиме, като птици да отлетиме.” Трудно щеше да стане в тази мъгла. Искам усмивката ти, като слънце да блести, и през хуб…” - Как е? – извика Изи, дърпайки слушалката от ушите ми. - Заспало, защото някой провали сутрешното ми Хип-Хоп пробуждане. - Имаш ли цигари? - Имам химия. Замълча. Знаех, че в главата му звучаха някакви сола. След 4 минути и 13 секунди промълвихме по едно "чао” и се разделихме. Стъпих в поточната линия, също позната като моето училище, ретроспективно върнах мислите си в миналия петък. Моят клас. Зори, си дооправяше грима, явно е бързала да не закъснее, за да не я изпитат по химия. Някои се смееха. Други спяха. Трети се оплакваха. А мен ме мързеше дори да ги гледам поотделно. Моите хора пак закъсняваха. Седнах в края, в изолираната част. Частта на аутсайдера. 9 минути избягаха. Часът беше почнал, онези двамата се появиха. Дългокос, мургав и тъп. Моят приятел Явор. Зад него се криеше Елена. Ниска, слаба, с дълга черна коса до раменете и леко плашещ поглед. Екзекутираха ги на дъската. Изключих тотално. Щяха да излязат от блатото по своя си начин. Чаках звънеца, за да нахраним дробовете си. Поредният тъп ден започна да се оттича. Чаках вечерта, в която щяхме "да учим” по физика. Липата и Луната отново ме превзеха. Защо ли и двете ми се разсърдиха? Къде е моята вина? Аз нищо не разбрах. И хората така правят. Непрекъснато някой ми е сърдит за нещо. ,,Що се сетих, като счупих чашата? Най-обикновена чаша, която беше на масата. Повдигнах се да я взема и даже не разбрах как я изпуснах. Стана на сол. Гледах парчетата и усетих познатата болка в ушите. Мама крещеше: „Ростиславе-е-е, защо не внимаваш! Колко пъти ще …” – изключих, запуших си ушите. Гледах надолу, проследявах парчетата стъкло, и знаех, че тя продължава да вика. Ха! Парчетата се умножиха. И мама счупи чаша, но на нея никой не й се скара. Кой би могъл да й се скара. Баща ми – не! Аз – изключено! ”- Ростиславе! Стани! Защо пак си се захлупил на чина? Пак спиш! - Госпожо, защо мислите, че спя? Обвинявате ме. Нямате право. Болят ме очите. Пречи ми светлината. - Млъкни–и–и–и! – Целият клас се обади. "Боже, колко са задружни!” - Сядай, и внимавай в урока. Няма да губя време само с теб. Седнах. И зачаках звънеца. Гневът пъплеше по мене. Бръкнах в джоба си и се заиграх с цигарите си и зелената си глава. – „Ще си свия един джойнт – тук и сега!” Извадих хартийките си. Заклещих една между устните си. Извадих си леята, тя ми беше стреча, и натроших върху нея част от главата си. Скъсах парче от една цигара, започнах да премесвам. Усетих мириса, който ме опияняваше, направих си рол, взех хартийката от устата си и завърших зелената си дама. В ушите ми вече звучеше химна на Спенснята: Започвам шибаната песен със това, че пуша трева, независимо кога, това е дамата облечена в зелено, ще ти кажа откровено, когато съм напушен обичам да минавам на червено… Предвкусвайки удоволствието, ритмично поклащах глава. - Ростиславе, съгласен си с мен, нали? Кимаш утвърдително с глава. Тестът, разбираш, трябва да бъде направен другата седмица, да имате време да се подготвите. Нали? - Да, госпожо. – отворих аз машинално. Страхът ми премина, не беше се разбрало какво правя.

* * *

Седнах на пейката до нас, с цигара в устата, и зачаках Явор. Разсеяно затърсих Луната. - О-о-о… - той ме погледна. - Как е? – засмях се. - Добре, с теб? – отговори машинално. - Ще учим ли? – продължих да се усмихвам. - Аре първо да пушим. - Затова съм тук – съгласих се с него. Запалих цигарата най-после и го уцелих със запалката. Мълчахме. Знаех, че предстои важен разговор. Както винаги Явор си метна чантата край моята и се изтегна на леглото. Аз заех обичайното си място, на стола с краката върху бюрото. Гледахме се. Някой почука и влезе мама. - Гладни ли сте? Какво да ви приготвя? - Кафе – казах аз засмян. - Да започваме – прикани ме той. - Преди няколко дена гледах луната. И знаеш ли, за пръв път видях липата. Онази старата липа. Той ме погледна учудено. - Вече почвам да разбирам защо за всичко съм виновен. Виновен съм, защото мисля, защото желая и защото не спазвам строго определените правила, за да бъда част от поточната линия. Може би трябва да се предам. Може би не мога да изкъртя и една тухла от стената. Може би е време аз да облека дрехите на еднаквостта. Знам, че няма да ми отиват, но хората ще ги харесат. Нали животът се живее с хора. Аз искам да оставя следа. Но не мога. Тогава. Ще оставя другите да оставят следи в мен. Ще се шмугна в тълпата Шибаната тълпа. Ще се намери някой, който иска да ми контролира живота. Който и да е той. Може да е някое русо момиче, с палави очи и дълги крака. Ще тръгна след тия крака. Но трябва да са татуирани, и гърба да е татуиран. Обичам татуировките. Момиче, с което ще пушим коз, и ще правим див секс на плажа, в присъствието на Луната. Може да е всеки един, който му се занимава с мен. Стар. Млад. Мъж. Жена. Няма значение. Писна ми да мисля за всичко. Писна ми! Разбираш ли? Писна ми! Искам да пуша и живея, без значение какво и как ще постигна в живота. По-добре да живея като никой, отколкото да умра в напъни да бъда някой. - Я се стегни! – заговори той разпалено и седна – Роска. Ти не си никой. Не си и някой. Ти си Роската. К’во ти пука за другите? Ти не си повърхностен идиот. Ти си як. Ти си себе си. Прегърнах го. Погледнахме се. Вечерта приключи за нас в 9 часа.

Натрапчивият лай, се опитваше да пробие главата ми. Още един. По-писклив. Вероятно от пинчер. Или болонка. Кучетата спореха, но това е тъпо. Тъпо. Винаги по-голямото е по-силно, малкото защо се пъне? Чувах още нещо. Какво е? Бях легнал на нещо неудобно, болката пропълзяваше по краката ми. Качваше се нагоре… Нямам ръце! Не ги усещам. Главата ми. Щом ме боли значи имам. И тоя лай, няма ли да спре. Боже, това Дунава ли е? Дунава е. Минава шлеп. О-о-о шлеп ли се казваше? Студено ми е. Защо ми е студено. Тия кучета няма ли да млъкнат. Появи ми се едната ръка. Размърдах я и започнах да опипвам около себе си – въздух, желязна тръба? И аз. Какво става? Къде съм? - Човек, на глухарчето, на крепостната стена. Ужас! „Кое е това момиче което крещи. Дали има татуировки? Кой дъхти край мене, куче?!” - Какво по дяволите правиш тук? Ти си гол. Каква е тая кръв? - Ростислав, приятно ми е. – казах аз усмихнат. - Ти нормален ли си ? - Не знам – засмях се. - Напушен ли си? - На афтър. - Рекс, да вървим. Остави го тоя идиот. - Чакай, не си тръгвай. – Тя се обърна леко отегчена. - Имаш ли татуировки? - Задник! – Обърна се. Ходеше наперено последвана от кучето. „Да наистина съм задник. Горкото момиче …” - Извинявай - Стягай се – каза тя и махна с ръка. Предполагам, че беше усмихната. ,,Тъпак, можех да падна.” Още няколко метра и щях да летя към камъните. Бях на крепостната стена. Огледах разкопките. Търсех си дрехите. Видях едно синьо кълбо. Почнах бавно да слизам от крепостната стена. Усетих болка в крака си. Погледнах. Бях с един чорап. На десния крак. Взех синьото кълбо. ,,Открих дънките си. ” Като по чудо, телефона и ключовете ми си бяха на мястото. Телефонът в левия заден джоб, а ключовете в десния преден. Намерих обувката си. ,,По дяволите.” Часът е 9:47. В междучасие съм. Но чакай! Аз не съм в училище. Нашите ще ме убият. Имам 1 час да оправя вкъщи и да отида на училище. Иначе ще се повтори случката с чашата…

***

Петък. Влязох в апартамента на Цецо с вино и Jameson. Всички бяха насядали, около две маси, а някой на земята. Защото нямаше място. Взех пепелника. Оставих торбата. И седнах в ъгъла. Цецо вече беше отегчен, че от третата минута се пушеше в апартамента. А той не пуши. Бяхме големи гадове, защото никой не излизаше на терасата, както той искаше. Пълнех дробовете си с отрова и виждах еднообразие. Изи беше пиян на шестата минута както винаги. Този път аз не се намесих да му кажа да пие по-бавно. Никой не ги събра за тост. Аз си стоях в ъгъла. Явор усилваше "Pearl Jam” Изи и Елена запяха. Марин пускаше тъпи майтапи, на които другите се смееха. Лили търсеше чаши. - Хора, къде са чашите, Роско? – и ме потърси с поглед. - Има ли нещо? – попита Даниел. - Роско, ставай! – заповяда Виолета. Не се получи, продължих да пуша и не мръднах. - Хайде! Идвай при нас – Извикаха няколко човека в един глас. - Чашите са в шкафа, срещу дивана. Сипете ми вино. "Изи, беше взел чаша само за себе си, егоист.” - Чашите задрънчаха. Явор сипа вино и Уиски в две чаши. И се запъти към мен. Седна. - Какво има? – подаде ми чашата. - После! – и вдигнах чашата за наздравица. Погледна ме с приятелски очи. Прегърна ме и стана. "Ъгълът е удобен”. Стоях там известно време. И само плъзгах чашата по пода, за да ми сипят вино. Докато Изи не взе кутията с вино, като повод да дойде при мен. - Не сега – казах аз. - Усмивка –каза той и се усмихна. Бутнах празната кутия и взех последната чаша вино и пет цигари "Rothmans” и отидох в една от другите стаи. Стая номер едно. Отворих. Натискане. Стая номер две. Празна. Но пълна с дрехи. И душите на собствениците им. Последната стая. Само аз и куп вехтории. Първа цигара. Поточната линия … поточната линия на живота. Изгорих дрехите на еднаквостта. Преди да съм ги облякъл. Отпих. Втора цигара. Татуираната блондинка. Изчезваше. Изчезваше с дима на цигарата. Дългите й крака се замъгляваха. Другите характеристики изчезнаха. Останалата цигара. Беше само сладка отрова. Отпих. Трета цигара. Опитах се да нарисувам с дим лика на момичето със сини очи, невинни и чисти като сърцето й. Момичето с трептяща усмивка, която аз бях замърсил с напушената ми уста. Момичето, чийто ръце трепереха, като ме видяха колко съм окаян. Момичето, което въпреки всичко ме изпрати с милата й ръка и ми вдъхна сила. Момичето с кучето. Момичето. Отпих. Четвърта цигара. Вината. Пред кого съм виновен? Като всеки, аз мисля и чувствам. Като всеки, аз съм различен. Моята вина. Това, че забравих кой съм. Аз не съм този, който се дрогира до безобразие. Къде избягах, на глухарчето? Свърши времето на бягството от света, да оставам сам и дори там да търпя вина. Виновен съм. Виновен съм пред себе си! Виновен, че загърбих цялата красота пред себе си, любящите приятели, тези вярващи в мен, всеки петък, събиращ ги и сплотяващ ги, без да търси възнаграждение. Семейството ми. Виновен съм. Защото губех себе си с всяка следваща зелена цигара. Карах ги да живеят в непрекъснат страх. В който ме обичат. Виновен съм, защото не знаех, че съм виновен. Отпих. Пета цигара. Аз. Напълних цялото си тяло с дим. Хвърлих последната недопушена цигара в последната глътка вино. Изи влезе. Носеше цигари и уиски.

***

- Чао. Аз излизам. - Чао. Приятно изкарване. Не забравяй, ние вярваме в теб! – каза майка ми и ме прегърна. - И умната! – усмихна се баща ми и ми стисна ръката. Запътих се към нашия апартамента на Цецо. Към нашия петък. На около стотина метра преди да вляза във входа, видях синеокото момиче, този път без кучето. - Този път си облечен. – усмихна се и ми намигна. - Да, по принцип нося дрехи. – засмях се и погледнах тръпчинките на лицето й. - Нямам татуировки. – призна тя и се заигра с косата си. - Това е добре, ти си красива и без тях. – усмихвайки се, гледах как пръстите й се оплитат в кестенявата й чуплива коса. - От дрехите ли си толкова мил? – засмя се тя. - Предполагам – намигнах – Накъде си? - Прибирам се – каза тя с тъга. - Еми, ще се видим отново. – и се усмихнах леко. - Да ти дам ли номера си? – попита ме тя. - Писано ни е да се видим отново. - Ще ти се доверя. – прегърна ме плахо. - Утре ще съм в центъра сам, около три следобед на стълбите срещу липата – засмях се. - Ще си разходя кучето тогава. Изкарах бирата и водката от мешката си. Запалих цигара в асансьора, но ми стана малко тъпо. Защо го правя? Отворих входната врата с вик: - Честит пе-ет-ъ-ъ-ък! - Алкохол! – задружната ни компания се обади. - Вадете чашите и да започваме, че е 19:13 и закъсняваме с 13 минути от графика. Наляха се чашите, събрахме се в кръг! - Наздраве, за вината! - Ти сериозно ли? - Що пък не. "Рearl Jam” звучеше из целия апартамент, а гласа на Еди Ведър докосваше сетивата ми. Талази от дим се удряха в тавана. Викове и искрен смях даваха живот на това място. Но докато пеехме и всички обичайни неща, аз почнах да мисля. Еднотипната забава, ми стана досадна. Погледнах Явор. Усмихнахме се един на друг, стиснахме ръцете. Изи скочи на вратовете ни. - Как е, бретленки? - Петъчно. – казах аз. Станах аз и се запътих към нашата стая. Седнах на пода и не след дълго Явор се появи. - Какво става? - Мисля си. – и забих в една точка. - За? - Себе си. - Ето ги моите – Изи отново се появи. - За вината ми. Как си пречех да видя красотата и добротата. Бях затворен в свят, създаден от джойнта. Мислех, че така създавам собствен свят. Но аз не разпознавах красотата в собствения си свят. Една илюзия. "Да бъдеш или не” разпадам се като чуя тази фраза. "Умри, заспи… или пък може би, сънувай.” Обожавам Хамлет, защото е сам срещу всички, но намира сили сам да значи повече от цяло кралство. Сам срещу всички и силен. Бих бил добър Хамлет.

ЗАБЕЛЕЖКА: Авторът Християн Бачков тези дни спечели с този разказ награда от престижен конкурс. Той ни го изпрати с разрешение да го публикуваме първи.