Еретичните възгледи за образованието на Жак Асса и Иванка Топалова

За образованието, Автори: И.Топалова и Ж. Асса

„Учителят си личи навсякъде и завинаги”

Иронична забележка

Въпреки че от няколко години сме малко принудително в „заслужен отдих” след сумарно (за двамата) един век в училище, още сме обект на посочената сентенция – още в ежедневните ни разговори присъства глаголът „повтарям”. В няколко броя на сп. HUMANUS, посветени на образованието срещнахме странни (евфемизъм на чудати) твърдения, които ни предизвикаха да изразим и нашите еретични възгледи.

1. Винаги сме считали, че „в страни с голяма надморска височина се срещат повече върхове - в сравнение с останалите страни”. Затова през годините на фиктивната ни демокрация учителят е наказан като Сизиф, камъните които пренася, за да „повдигне” общото ниво, постоянно се свличат надолу (издателят на Humanus сигурно вече сам се е убедил в това). Веднага възниква въпросът „защо продължава да го прави?”. „Имало е едно време” (както почват приказките) в началото на нашата учителска кариера, гледахме един японски филм, преразказан отлично от един от върховете на българската поезия Валери Петров:

Японският филм (със съкращения)

На остров гол живеят двама и го поливат нощ и ден

Това е филма. Друго няма.

И вий скучаете край мен.

Сега вървете към вратите,

шумете, смейте се на глас

— докрай, додето разцъфтите,

ще мъкнем влагата към вас!

Ние обаче помним времената, които... пак нека да дадем думата на акад. Антон Дончев (в разговор с Хекимян по btV):

„Имаше време, когато Стефка Костадинова постави ненадминат до днес рекорд в скока на височина 2,09 м. и това днес е световния стремеж. Обаче пред България днес се поставя височина за прескачане 1,20 м., т.е почти височина на бягане с препятствия.” В същото „имало едно време” се провеждаше експеримент с една идеална образователна система, носеща името „Сендовска” – да, ама тя беше подходяща само за „елитни учители”(каквито трябва да бъдат според финландската система на подбор). След нея всички министри-реформатори влошават образователната система, защото „мимикрират” европейско мислене, но вътрешно запазват централизираното ứ управление. Ето например как се приема новият „реформаторски” Закон за предучилищното и училищното образование (публикацията е от 28.10.2015):

„... «Новият Закон за предучилищното и училищното образование създава реални условия за унищожаването на българското средно образование». Това се казва в декларация на секция "Педагогика и психология" при Съюза на учените в България, която бе изпратена до председателя на Народното събрание Цецка Цачева, президента Росен Плевнелиев, премиера Бойко Борисов, всички парламентарни групи, министъра на образованието проф. Тодор Танев и председателя на комисията по образование и наука в НС Милена Дамянова, която е и основен вносител на приетия от НС и обнародван закон.”

2.Въпреки 70% съкращение на броя на учителите спрямо 1989 г. млади хора не влизат масово в образователната система като учители. Когато се създаде ПГЕЕ –Пловдив (където започнахме да учителствуваме през далечната 1964 г.) средната възраст на учителите беше под 30 г., като няколкото по-възрастни учители-инженери се оказаха най-уважаваните бивши преподаватели на нововключилите се инженери (директорът беше на 29 г.). Това се наричаше „приемственост”. Колкото и да се „държеше на идеологията”, в така наречените „естествени” и „приложни” предмети това не можеше да се наложи. Надали можеше да се изисква в „Питагоровата теорема” или в „Принципът за съхранение на енергията” да се въведе „марксизъм” (макар че, без да сме били някога членове на БКП, нашето мислене не е „дясно”). Дори и преподавателят по философия (която също беше изключително „марксическа”) беше „широко скроен” и беше селекционер на училищния футболен отбор.

3. От „незнание” (не искаме да си мислим, че е умишлено) „умственият индустриален капитал” през последните 25 години е разпилян.

•Средното и младо поколение „бяга” в чужбина, поради липса на перспективи;

•Образователната система е вече „скапана” и не създава специалисти от високо ниво.

В средното образование „делегираните бюджети" налагат да се пишат тройки за да не останат учителите без нормативи и естествено – без заплати. По същия начин в университетите е достатъчно да получиш 3 на приемния изпит, за да влезеш – броят на кандидатите е по-малък от местата. При тази „мода” да се учи в чужбина, за какво са необходими на България 51 акредитирани висши учебни заведения. България не трябва да се стреми към първите места по брой ВУЗ-ове, а към първите места по рейтинг на ВУЗ-овете в света.

В онова „имало едно време” от 1964 г. имаше по 10 кандидата за едно място в тогавашния техникум и една петица в дипломата те оставяше в резервите. Подобно беше състоянието и в Електротехническият факултет на бившето МЕИ. Там преподаваха професори като Брадистилов, Златев, Балевски, Попов, Пенчев и още много световно известни имена, но останали в България, въпреки, че бяха възпитаници на западни университети. (Е, имаше и „привилигировани” студенти, но дори и те не можеха да минават лесно през „цедката”на авторитетите).

4. Да, Райна Кабаиванска не бива да пее в чалга-заведение, но тя направи майсторски клас в Софийската опера. А Софийската опера тази година гастролира с Вагнер („Пръстенът на небелунгите”) в неговата родина и „... Софийската опера, която е на гастрол в Германия, изправи на крака и професионалната критика, и публиката. Стотици ценители от цял свят последваха българските спектакли във Фюсен. В Бавария вече искат нова среща с нашата трупа, а в театър Фест-шпил-хауз вече са ангажирали трупата за октомври 2016 година.” Така че на върховете в точните науки трябват да се предоставят възможности за реализация у нас, а не да ги „харизваме” другаде и там да допринасят за развитието на вече „развитите” икономики.

5. Все пак в тунела видяхме малък лъч реална светлина, която трябваше да се опази. Това е един преамбюл към една интересна „Бяла книга за високотехнологична индустриализация”:

„В последните месеци на 2013 година по темата се заговори на срещи на Председателството на Съюза на икономистите в България (СИБ) с министър-председателя и заместник министър-председателя по икономическите въпроси, при които се постави за обсъждане проблемът за нуждата от нова икономическа политика в областта на индустриализацията”.

Да, ама правителството на Орешарски „допусна грешка” – заговори за „икономическа политика в областта на индустриализацията” вместо за „магистрали” или „какво друго да продаде държавата”. Да, изведнъж „местната олигархия” започна да проявява „национални интереси”, като всяка „нормална олигархия”и бързо ứ показаха къде е мястото ứ. На България е отредено да бъде „обслужваща” страна, т.е собствена индустрия и „индустриална интелигенция” не ứ е необходима. Нека си свикне с демографския срив (на трето място в света по смъртност и на 210 място по раждаемост), с последното си място в ЕС по доходи на населението и с много други подобни „благинки”.

6. Какво предлагахме тогава и защитаваме сега? Предметите в техникума могат да се подразделят така: хуманитарни, фундаментални естествени, приложни (теоретически и практически) и факултативни, свързани с изкуствата. В момента съотношението учители/ученици е 7 ученика на един учител (а преди беше 4 ученика на един учител). Следователно, при наличието на добри преподаватели, „екипи” от 4 човека могат да поемат клас от 28 ученика (а в предишно съотношение „екипите” щяха да бъдат от 7 човека) и да ги подготвят по всички предмети, като се съобразяват с нуждите на местното производство (което постоянно се оплаква от липса на подготвени кадри) и с изискванията на висшите учебни заведения (които ВУЗ-ове трябва да са значително по-малко на брой). Ако отпаднат делегираните бюджети и ако се поставят точни външни критерии за завършване, „екипите” учители ще се стремят към високи резултати на обучаваните, за да имат висок престиж. Именно от този престиж ще зависят титлите „старши” и „главен” учител (титлите ще се дават след всеки випуск), а не от „симпатиите” на директорите. Задължение на министерството ще бъде да разработи различни комплекти от учебни планове, от които „екипите” ще избират онези, които ат на изискванията на местните работодатели (програмите по тях ще се разработват от самите екипи). Освен това министерството ще трябва да разработи критерии за външна проверка на завършващите по различните учебни планове, като критериите ще се отнасят до 60% от материала по зададения учебен план. Критерии за останалите 40% от материала ще се определят и проверяват съвместно с асоциираните към образованието местни работодатели, които ще се задължени да осигуряват работа след завършването (естествено става въпрос за стабилни, а не за спекулативни работодатели). За да се насочи към ВУЗ, обучаемият ще трябва да покрие 60% процента от критериите, спуснати от министерството и поне 20% от критериите на работодателите - така бъдещият студент ще може да поработва свързано със специалността или да участва в проекти на ВУЗ-а.

7. Ние считаме, че нормалното състояние на ума е гениалността. При 100% изтощение на физическите сили (например след 100 годишна възраст), мозъкът му се изразходва само 5-10% в зависимост от интензивността на умствения труд. Това означава, че училището трябва да „обучава” как да се мисли творчески по всички обучавани предмети. Това означава също, че „екипите” от учители сами трябва непрекъснато да се запознават с новостите и с методите за обучаване в творчество, което ще е полезно и за самите тях. Не може да се очаква всички да станат върхове, но общото творческо ниво ще се покачи и следователно най-вероятно е, че броят на върховете също ще се увеличи.

8. Има и още един момент: ум без духовност, без емоцията на съпреживяването е опасен за обществото. Това повишава задълженията на преподавателите по хуманитарните науки и на факултативите по изкуствата. Въпрос е на постоянен контрол. Министерството трябва да се погрижи за създаване и постоянно подновяване на инструменти за контрол и на начини на въздействие, които да предоставя на училищните психолози, задължаващи ги да упражняват ежеседмичен контрол спрямо обучаемите.

Нарастващата агресия в училищата е абсолютно недопустима. За нейното преодоляване трябва да участват още две външни институции – църква и полиция. В настоящия момент и двете институции са дистанцирани от образованието. Църквата иска задължително „да има часове”, в които да преподава нещо си, или ако няма такива часове – сам трябва да потърсиш духовна помощ в църквата. Добре, че има един „отец Иван”, за да повярваш, че от църквата има полза. Заявяваме, че не сме религиозни, но с удоволствие можем да говорим за думите на Христос „да обичаш дори враговете си” или че „злото не се побеждава със зло, а с добро” или че „сме създадени по образ и подобие божие”. Простички приказки, с които добре подготвеният теолог (или свещеник) може да побеждава агресията. „Имало едно време” една преподавателка по литература, д-р Мария Благоева, която „вкарваше” такива прости приказки в уроците по литература и учениците ứ я „зяпаха” възхитено. Другата институция, полицията, се появява винаги „след събитието”. Пак в онова „имало едно време”, освен милиционерите, за които се разказваше, че професионалното им списание е с 30 бели листа, в милицията имаше и други. За техникума отговаряше жена-полковник, завършила психология, която 2-3 пъти в седмицата идваше в училище „на лафче”- хем на нея ứ беше приятно да пие кафе с нас (ех, пък тогава бяхме млади!), хем се интересуваше дали има някой ученик, с когото трябва да си поговори (след като се пенсионира на 50 г. започна да разпространява книги). Независимо от леко ироничния начин на разказа, не е лошо учениците да знаят, че техните учители са постоянни приятели с висш полицейски служител – това във всички случаи действа профилактично на агресията.

Пак се улавяме в „даскалство” - многословие с опит на методичност: първо, второ, трето... Е, затова се извинихме в началото, че сме „предизвикани”! Молим също да ни извините, ако не сте съгласни с написаното – самите ние не знаем дали сме съгласни! Имаше един разказ на Росохватски, който завършваше с „ако един робот почне да се съмнява и да пита, значи почва да мисли по човешки.”

Коледно интервю с Васко Кръпката за сп. HUMANUS: "Непослушните ще спасят света, на непослушните се крепи прогреса"

Младежката рок група от Силистра "Blood sugar" бе поканена от Васко Кръпката да свири в празничното коледно предаване "Карай да върви, това е блус" на 25 декември по телевизия СКАТ. И понеже съзрях символика в решението на Васко да покани на празника в предаването си тези младежи, реших да го поканя и аз - за да разговаряме с него за значението на празниците, за това как можем да бъдем по-добри и как това може промени България.

С какво свързваш празника на 25 декември - с раждането на Христос, с Дядо Коледа или с очакване за нещо добро?

Аз вярвам и в Исус, и в Дядо Коледа. Дори някой ден си мечтая да стана Дядо Коледа, за да подарявам подаръци на непослушните деца, защото смятам, че непослушните деца могат да спасят този свят. Смятам, че на непослушните деца се крепи прогреса, че непослушните деца са тези, които изобретяват нови технологии и карат другите да работят за тях. Послушните деца са си послушни... И така, по-непокорните роби, по-нахаканите роби крепят света…

И другото, което харесвам на Коледата е, че хората стават по-добри. Това ни е толкова нужно при тези “настръхнали” взаимоотношения между българите. Много ми се иска да станем по-добри.

Какво ни липсва, за да сме по-добри? Повече вяра ли трябва да имаме?

Липсва ни вяра, надежда ни липсва, убит ни е ентусиазма. Когато съм се родил през 59-та година, тогава тъкмо вече се е убил ентусиазма в онзи начин на живот, новият, който е дошъл през 44-та година със съветските войски. Тогава вече са почнали да убиват ентусиазма ни злите сили - чрез недопускане на различно мнение, преследване на инакомислещи и т.н.

Сега, когато нашият ентусиазъм в началото на 90-те години избухна и разцъфна, тогава моментално се появиха едни глашатаи, които започнаха на първа страница на вестниците да пишат само лоши неща, в най-гледаното време по телевизията да има послания като “Питат ли ме дей зората, шат на патката главата…”, “За крадец не ставаш, сине, ти си будала…” и т.н. И това опростачване и отхвърляне на всичко, тази байганьовщина беше подстрекавана най-много в българските медии. За мен медиите са власт номер едно, защото те владеят общественото мнение, те владеят мисленето на нацията, а мисленето на нацията е най-важното. Когато една нация се обезсмисли, тя започва само да мрънка и да казва, че нищо не става.

Ти реши да поканиш за концерт в предаването си на Коледа младежка рок група от Силистра - един средностатистически български град, за който се смята че няма надежда, няма перспективи за развитие. Има ли някаква символика в това?

Първо да кажа, че Силистра има специално място вече в моето предаване, защото Иван Неделчев (ръководителят на младежите), без който Силистра щеше да е различен и без който града нямаше да е това, което е, той е човекът който подготвя млади групи и ги нахъсва, ентусиазира ги, мотивира ги да свирят рок, да измислят песни и много често много добри банди има в Силистра. Ето сега има поне 5-6 групи в Силистра. И това означава едно събуждане. Това означава, че хората лека-полека започват да се сещат, че работа можеш да си осигуриш и сам, да вземеш да свършиш нещо със живота си.

Казваш, че това е събуждане. Как мислиш, има ли нужда нашето общество от будители, така както е имало навремето? Разпознаваш ли такива хора?

Интересното за будителите в нашата история е, че те не са били признати за такива приживе. Факт е, че ние не знаем къде е гроба на Левски и Ботев. Това означава, че те не са били герои за хората приживе. С течение на времето са станали герои, защото тогава, ако са били герои за хората, са щели да ги погребат. А ние не знаем нито къде е гроба на Левски, нито на Ботев. Всяка нация има нужда от герои, които да почита. Ние имаме нужда от герои и винаги сме имали, но будителите в днешно време са някъде по ъглите. Набиват се на очи обаче, най-много се набиват на очи приспивачите. Защото приспивачите са много щедро спонсорирани, защото приспивачите имат най-гледаното време, приспивачите са крупни медийни магнати и приспивачите имат нужда от заспала нация. Те нямат нужда от събудена нация. И така за днешните будители... например в кино “Влайкова” можем да отидем на концерт на една позабравена българска група “Джендема”. “Джендема” за мене е един български будител. И във връзка с будителството искам да кажа, че съм противник на израза “българската култура загива”. Няма такова нещо. Заповядайте на панаира на книгата в НДК. Това е огромно стълпотворение от хора. Това е за около една седмица народ - хиляди хора. Това са десетки издателства. Вие не можете да си представите колко издателства има в България и колко книги се продават, какъв бум на български съвременни автори!

Мислиш ли че четенето ни прави по-знаещи, по-умни?

Мисля. Мисля, че четенето дори и в интернет, а аз не съм противник на интернета, ни прави по-информирани и по-знаещи. Това обаче не ни прави по-щастливи. Навремето баба ми не знаеше да пише и да чете, но беше най-щастливия човек на земята. Познаваше няколко билки и чисто интуитивно познаваше съдбините на човечеството.

А освен да четем, не трябва ли и да действаме - да правим нещо за да променим съдбата си?

Е, това е наистина така. Аз съм ходил по митинги в началото на демокрацията за две неща: първо да работя и второ да се забавлявам. В нормалния свят хората правят така - бачкат, бачкат, бачкат, а в петък и събота "лайф ис лайф". И така до края на света. Трябва да си вземем живота в ръце.

Но много хора в България работят, но не са щастливи?

Защото смятат, че не им се плаща достатъчно. Но при това мислене никога няма да ти стигат парите, никога. Ти, когато си купиш един нов телевизор, след месеци излиза нов модел, още по хубав, още по голям...

Жаждата за материални придобивки не убива ли доброто в нас?

Да, ако мислиш само по този начин. Искам да дам един пример свързан с това. Наскоро влязох в една куриерска служба. Служителя там беше млад човек, естествено с бръсната глава - бръснатоглавец, както им викам аз - много намусен, вглъбен в компютъра. Работи там, обаче много намръщен. Той подава пакет на млада двойка. Те са получили нещо от тази куриерска служба. Отварят го. Радват се... Пристига в службата и жена… тя праща на дъщеря си в Лондон нещо... После друг… И аз седя и го гледам. И му викам: Млади момко, даваш ли си сметка, че работата ти е много хубава и че носиш радост на много хора? Той ме погледна, за първи път се замисли и ми казва: Защо да ми е хубава работата?

Тоест той е вглъбен изцяло от това, че главата му е “бръмнала” от хора, че има много народ, че началника взема всички пари и му дава някаква смешна заплата. Не си мисли за това, че той носи много радост на хората. Защото тази куриерска служба не носи сметки за ток, не носи призовки от полицията. Тя носи само подаръци. И този човек на другия ден, когато пак отидох, той вече беше по-усмихнат. Значи само едно изречение може да те подсети, че твоята работа може да е хубава, може да и се радваш, не само да мислиш колко ти плащат.

Ти виждаш ли носителите на промяната в младежите на България?

Естествено, че там е промяната. Те не са били чавдарчета, не са били пионерчета.

Но има много упреци срещу тях, че днешните младежи са разпуснати?

Не съм съгласен с това твърдение.Това се отнася само за една малка част от тях. Тази част от тях, която се набива на очи, са чалгарите, тези, които ходят с късите поли и пушат пред училищата. Но те са малцинство. Ако влезете в училище ще видите, че повечето момичета не изглеждат като проститутки. Но се набиват точно те, нахалните.

Но клиповете по телевизиите показват точно тях?

Естествено. Това им се набива денонощно. Има няколко канала по телевизията, които набиват това. Но те не са мнозинство. Какво означава това, че някакъв си чалгар е напълнил цял стадион в един двумилионен град? Това означава, че милион и деветстотин и осемдесет хиляди, не са отишли на този концерт. Те в никакъв случай не са повече, но просто се набиват на очи. Имат много медийно време. Дълбоко и щедро спонсорирано. Но това не е истината. И много ме дразни като кажат, че това било балканска музика. Ако искате да отидем в Централен балкан, да спрем някоя баба и да я питаме какво е балканска музика? Дали ще каже, че са кючеци и гюбеци? Това е анадолска музика, моля, моля!

Добре, чалгата ли е проблема в българската музика?

Не само в музиката, но и в мисленето изобщо. Това да си с най-скъпия телефон, да си с най-скъпото БМВ... Това са посланията на тази посттекезесарска, славитрифонова, шамароазисова, дрискова, силиконова субхалтура. Това са посланията. И тези послания успяха. Аз смятам, че те успяха... Но...

Кои са тогава добрите послания, които трябва да намират място в обществото ни?

Като говорим за музиката, аз винаги давам пример с парчето на БТР, в което се пее: “Хей, хей слушай ме! Хвани живота си в ръце! Защото аз и ти ще решим съдбата си да променим.” Това е. Вземи живота си в ръце!

Но има десетки хиляди други такива послания. Например когато загинаха преди години (по Коледа) децата в една столична дискотека, за да гледат тогава двама рап-мутанти, тези деца са можели да отидат на много други места. По същото време в НДК имаше поне 3-4 места, където можеха да отидат. Но, ето тази така наречена мода към тези простотии, ги е завела там. И това беше умишлено направено с бухалките. Аз бях там. Тогава бях на пазара с три албума, когато дойдоха с бухалките и казаха "Край! Тук ще се продават други неща!". Така че народа не я е пожелавал тази простотия, тя беше наложена от бухалките.

Но ти все пак не си се отказал да променяш средата в България, кои бяха добрите неща които успя да извършиш през изминалата година?

Разбира се, че не съм се отказал и смятам, че “Бийтълс” и “Ролинг стоунс” промениха света. Смятам че музиката е от другата страна на войната. Смятам, че “Калашников” е от едната страна, а от другата страна е “Фендер”. Това е изборът, който съм направил. Аз съм избрал “Фендер”. От миналата година ние издадохме нашия 18-ти албум “Пътят”. Има 9 авторски песни. Аз съм си автор на всичко. Седя си нощно време с китарата и си измислям песни.

Кое е най-важното когато твориш?

Най-важен е ентусиазмът. Най-важно е да си достатъчно луд да вярваш, че хората имат нужда от това, което правиш. Когато ти се захващаш с нещо трябва да си наясно и да си убеден, да вярваш че това е твоят път. Имаш една сцена, ти искаш да си музикант, отпред има едни хора, ти излизаш... ако имаш да им кажеш нещо. Но ако нямаш какво да им кажеш, по-добре не излизай. И ако не вярваш, че имаш какво да им кажеш, по-добре не излизай.

Това ли е посланието на "Пътят"?

Посланието на "Пътят" е, че много често ни се случва да стигаме до кръстовище, което е объркано. Виждаш, че целия ти живот е един кръстопът и той се оказва едва ли не объркан. Какво можеш да направиш? Естествено, ако си достатъчно луд, ще прокараш път. Ще прокараш пътека, защото по магистралата всеки може. Обаче, ако ти ходиш само по чужди пътеки... тогава какво? Ти се строяваш зад камионите, които носят стоки и можеш да станеш стока. Така че карай през гората и прокарвай пътища като няма. Като го няма пътя, ти си го прокарваш. Това е посланието на "Пътят".

Има ли днес българи, които "прокарват пътища"?

Да. И в този смисъл категорично не съм съгласен с твърдението, че България е хубава страна, но лошо е населена. Аз смятам, че българският народ има страхотни добродетели, които обаче са натъпкани някъде навътре в душата му. Това е. Човекът е пълен с най-различни позитивни и негативни, положителни и отрицателни неща. Ето Коледата прави от нас чудеса. Защо да не се случва това по-често?

Как прекарваш празника обикновено?

На път. Когато вие си сипвате първата ракия, аз си включвам жака на китарата.

Много известни музиканти правят песни, дори албуми посветени на Коледа, мислил ли си да направиш подобен албум?

Минавало ми е през акъла да перифразирам, да има малко шега, закачка да има, малко пънк. Защото ми стават малко сладникави коледните песни и ми идва малко прекалено. Но с Милена Славова направихме дует преди две години, който се казва "У дома по Коледа".

Ти каза, че пътуваш много. Всъщност къде се намира твоят дом?

Пътят е моя дом, бензиностанциите са моя дом - моето убежище, крайпътните кръчми са моята енциклопедия, блусът е моят втори дом. И понеже съм шофьор и монтьор по професия, като не пътувам една седмица някъде и почва да ме хваща "щръклица".

Какво пожелаваш на българите за новата година?

Пожелавам да имат сетива и за хубавите неща, които ни се случват. Защото лошите, така или иначе, се случват. Пожелавам повече блус в музиката ни и по-малко чалга.

Интервюто взе Димитър Пецов

Брошурката със заглавие "Революцията в училище" вече е достъпна и за четене онлайн

Приятно четене, приятни размисли, приятно действане - за да започнем и да направим най-после така необходимия поврат!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Брой 5 (7), ноемврийски, година II, 2015 на списание HUMANUS замина за печатницата и е достъпен за четене онлайн

Приемаме поръчки за хартиеното издание. Цена: 5 лв. за варианта с цветни илюстрации и снимки и 2.50 за варианта с черно-бели илюстрации и снимки. Приятно четене!

Звездното небе над мен и моралният закон вътре в мен

ФИЛОСОФИЯ НА АСТРОНОМИЯТА – репортаж на Димитър Пецов

НАО – Народна астрономическа обсерватория „Галилео Галилей” Силистра, е учебна структура към МОН и е създадена през 60-те години, затова и името народна и е останало оттогава. Попаднах на тях случайно по време на празниците на града. Преподавателките Марлена Любенова и Нина Димитрова, заедно със своите ученици, бяха разположили своето студио по астрономия в дунавския парк и приканваха гражданите да се запознаят с дейностите на обсерваторията, с астрономията като наука, както и да видят през телескоп наопаки скулптурата на върха на покрива на художествената галерия. Винаги съм имал някакво предубеждение, че тази наука не е за хора като мен, които се занимават с философия. Прекалено точна ми се вижда и скучна. Какво толкова има да се взираш в звездите? Въпреки това се престраших да се запозная с тях и да разбера тяхната мотивация да се занимават с нея и какво научават.

За директора на обсерваторията Марлена Любенова, най-важното на което иска да научи учениците си, е да се уважават, да са толерантни един към друг, да са точни „като се каже да сме в 8 часа, да сме точно в 8 часа на мястото”. Когато ходят на нощни наблюдения, трябва да са много близки, да си имат доверие „…защото пред нас е само нощното небе…”.

Какво развива астрономията? При заниманията с астрономия, казва Марлена, се развива много мисленето, обогатява се въображението… Което на мен ми звучи доста философски и пали моето въображение…

… Освен това космоса, звездите обединяват в едно учениците, които иначе може да имат интереси в различни области – литература, история, математика - но тука всички намират своето място. Това, разбира се, много зависи и от подхода на ръководителя към учениците.

Кое е трудното в това обучение? При този вид дейности най-трудното, според нея, е как да се задържат децата - да им е интересно да се занимават с астрономия. Затова в обсерваторията се вършат и много други неща, които са творчески: организират се конкурси за рисунки, за есета, за стихотворения, правят се рождени дни, отбелязват се различни празници, и изобщо прави се всичко, за да почувстват учениците, че са са част от един колектив, от една общност. Подобно на звездите в едно небе – всяка си има своето място.

А ето как гледат учениците на заниманията по астрономия и как им помагат те при ученето:

Ива Иванова 16 г.: В обсерваторията съм от 4 г. Астрономията… това е най-красивата наука. От нея получавам знания защо съм тук, какво се случва около мен и защо то се случва. Получавам знания за света и за невероятно красивите неща, които са над нас. Тя ми помага в училище при физиката, географията , математиката, защото нещата които трябва да знам при тях тук се налага да ги науча предварително. Смятам когато завърша средно образование да следвам астрономията като висше.

Йоана Димитрова, на 16 г.: Това, което ме привлича в астрономията е, че не знаем всичко и чрез клуба ни се предоставя възможност да знаем колкото се може повече и съответно оттам идва едно желание да научиш ти нещо самичък, да го разбереш, единствено ти да го откриеш. Астрономията развива концентрацията, защото наблюденията, които се извършват изискват да си търпелив и концентриран в нещата.

Георги: В заниманията на обсерваторията участвам от началото на миналата година. В обсерваторията се извършват много интересни дейности, гледаме с телескоп, понякога решаваме задачи… учим за отделните планети, за мъглявини, което за мен е доста интересно.

Слави на 14 години: Интересно в заниманията с астрономия е, че могат да се наблюдават всякакви звездни обекти на небето като звезди, планети... Интересно е и как учителите го обясняват, а те го правят доста добре. Заниманията с астрономия понякога ми помагат в часовете по физика и по други предмети като математиката.

Ирина Куртева на 16 г.: С астрономия се занимавам по-сериозно от 7 клас в НАО „Галилео Галилей”. Интересното е, че има много неща които няма как да бъдат възпроизведени на земята и също така има много красиви обекти, като метеорите по път например, тъй като никога не знаеш точно откъде ще мине метеорът. Също така и решаването на задачи. Макар че повечето хора като чуят задачи им се струва нещо супер страшно, те също са много интересни, тъй като са свързани с някакви неща от космоса, които са уникални. Заради астрономията вече се справям по-добре в часовете по физика, понеже в астрономията формулите не можеш да ги научиш наизуст, тъй като са някакви дълги и по логически път трябва да си изведеш формулата отнякъде или сам да си я съставиш и това ми помага най-вече по физиката, тъй като не ми се налага да помня много формули.

Христина Тихова на 16 г.: Това, което ме привлича в астрономията е непознатото - това че мога да науча повече за вселената, в която живеем. Друго, което ме привлича е, че мога да си развия въображението и да погледна на света по друг начин. Според мен въображението е по-важно от знанието, това го е казал Айнщайн.

Бояна на 14 г.: От близо 4 години се занимавам с астрономия в обсерваторията. Това, което ме привлича, е че научавам много нови неща за самото небе, за всичко което е на него, всички обекти които се виждат. Това също ми помага и за някои предмети като физика, защото и там учим за небето и за слънчевата система.

Толга Севилов на 15 г.: С астрономия се занимавам от около 3 години. Това, което ме привлича е да науча какво ни заобикаля, например дали сме сами във Вселената – най-големия въпрос на човечеството. Заниманията с астрономия, образно казано, разширяват мисленето на човека.

Десислава Стефанова на 13 г.: В заниманията, които се провеждат в обсерваторията, участвам от 3 клас. Интересно ми е, защото научавам много нови неща и се забавлявам. Интересно ми е да наблюдавам луната заради кратерите и.

Йордан Радев: Бях в 1 или 2 клас когато постъпих в обсерваторията. От малък имах различни научни интереси и вкъщи постоянно се занимавах с енциклопедии, картинки и други такива неща. И така се случи после,че съвсем случайно ме заведоха в обсерваторията и намерих среда. Намерих отговори на много въпроси, които са ме вълнували от ранното ми детство и така с известни прекъсвания, до края на 12 клас посещавах занятията. И интересът ми не спря до края на ученическия курс на обучение. Благодарение на пребиваването ми в обсерваторията продължих да уча астрономия и да се занимавам по-задълбочено. Поради тази причина сега съм студент по астрономия и физика в СУ „Климент Охридски”. Астрономията е доста обширна, необятна и същевременно древна наука и без да имаш въображение няма как да се задържиш. И независимо кой какъв път избере, астрономията може да развие в него въображение, да развие усет и да бъде полезна, с каквото и друго да се занимава човек.

Както разбрах от участниците в интервюто, астрономията не е никак скучно занимание щом развива мисленето и пали въображението. А и те така успяха да запалят моето, че мисля да започна да посещавам, ако не занятията, то поне събитията които младите астрономи и техните преподаватели организират редовно. А и се убедих, че философията и астрономията имат своето основание в човешкото мислене и развиването му е цел и на двете. Така че няма противоречие между тях, а единство.

Подобно на звездите в едно небе – всяка си има своето място. Стига да има човек очи да го вижда.

Кратък мой коментар, на Ангел Грънчаров: Днес на своите ученици говорих за Кант и в частност им цитирах неговата знаменита мисъл: "Две неща изпълват душата с винаги ново и нарастващо удивление и страхопочитание, колкото и често и продължително мисълта отново да се е заета с тях: звездното небе над мен и моралният закон вътре в мен." Сега чета горния текст и, подготвяйки го за публикация, му търся подходящо заглавие. Мисля, че няма по-подходящо от това, понеже авторът и интервюираните разсъждават за науката астрономия и за връзката й с философията; е, добре, затова слагам ето какво заглавие: Звездното небе над мен и моралният закон вътре в мен. Друг вариант за заглавие е: "Въображението е по-важно от знанието" (Айнщайн), но нека засега предпочетем кантовата мисъл.

Акция "Будител" в Силистра

ЯКО Е ДА СИ БУДИТЕЛ: АКЦИЯ "БУДИТЕЛ" В СИЛИСТРА

Какво представлява будителството на дело: днес, на 1 ноември, денят на будителите, демонстрирахме ние двамата, Димитър Пецов от списание "Humanus" и Свилен Георгиев, ученик в 8 клас от ЕГ "Пейо Яворов" - Силистра. Заставайки на централния площад на града, пред Общината, двамата с него влязохме в ролята на будители и започнахме да поздравяваме по случай празника гражданите, които минаваха оттам: като им подарявахме по един малък папирус с написана на него поука - истина, която да ги събуди за размисъл.

За кратко време успяхме да раздадем стотици папируси и по всичко изглеждаше, че хората които си взеха от тях, бяха много щастливи. Успехът на това дело ни вдъхнови и вече обмисляме нови подобни будителски акции.

Димитър Пецов

Свилен Георгиев - младият будител от Силистра

СПИСАНИЕ "HUMANUS" ПРЕДСТАВЯ: СВИЛЕН ГЕОРГИЕВ - един млад будител от Силистра, който с помощта на списанието на 1 ноември - денят на будителите, проведе "Акция будител" в града си като раздаде различни поуки за живота на съгражданите си и така успя да провокира мисленето им - с други думи да ги събуди. Списание "HUMANUS" пропагандира новото мислене на новото поколение в България - стани част от кампанията!!! Не хленчи, не се оплаквай от лошите политици, от мизерията, от лошата държава! Промени нещо в себе си, промени нещо там, където си! Промени го сега, започни да мислиш по нов за тебе начин. А ние ще ти дадем възможност да изразиш какво мислиш. Димитър Пецов

Ако и в живота използвахме подхода на Ицо може би щяхме да бъдем едно по-успешно и щастливо общество

ТЕАТРАЛНА ПЕДАГОГИКА ИЛИ КАК ГО ПРАВИ ИЦО

Репортаж от мястото на събитието – Димитър Пецов

Попаднах почти случайно пред вратата на театрално студио „Артистик” в обединения детски комплекс - ОДК на Силистра (нещо като младежки дом), залутан в търсене на едни художници. Привлече ме глъчката, която се чуваше зад бялата врата. Гласове на малки деца и на ръководителя им Христо Христов или Ицо – човек с разностранни интереси и таланти, но известен най-вече като актьор и театрален режисьор, който обучава децата и младежите от града в магията на театралното изкуство. В началото на лятото присъствах на едно представление на голямата сцена на местния театър, поставено от него с гимназистите от училището по икономика и вече имах някаква представа какво може да постигне Ицо – истинско представление на високо професионално ниво с непрофесионални актьори – с ученици. Сега не знаех каква „пиеса” ме чака зад бялата врата, но реших като Алиса в страната на чудесата да последвам белия заек и влязох през нея.

В стаята беше пълно с превъзбудени емоционално деца, а срещу тях Ицо преподаваше урока. Попитах дали мога да остана и той ме покани: Да, заповядай… Но в момента, в който седнах отзад, започна да ме завладява магията на ставащото вътре в стаята. Не виждам друга дума, с която да опиша това. Не ми остана време да разсъждавам - защото веднага станах като тях, като един от тях. И това беше от магията. Те ме включиха в тяхната игра - Ицо и децата – а аз не можех да се противопоставям.

На черната дъска имаше написани ключови думи от урока като концентрация, емоционална памет, въображение, работа в екип и т.н. които ми се видяха доста сложни понятия за такива малки деца, но начина на водене на Ицо беше много интересен, защото те бяха много увлечени в това, което правят със своя учител. Не можеха да стоят на столовете си, защото постоянно стояха полуизправени и с вдигнати ръце, за да кажат нещо, с което да вземат участие в урока. Идеална педагогическа ситуация, а? Ицо беше успял да спечели пълното им внимание и дори сложните термини, които използваше за едни 8-годишни деца, не бяха проблем в комуникацията.

След това той раздели децата в две групи и ги подреди една срещу друга за игра, която включваше упражнения за сценична комуникация, които бяха доста интересни: едните викаха „наше рало”, а другите им отговаряха „ваше рало”, после по тихо и накрая го шепнеха, после пак викаха… и т.н. Ицо се опитваше да включи и мене в представлението - да ми намери ролята в пиесата. Това ми хареса. Вече не бях гост и наблюдател, а част от магията на пиесата. А Ицо беше режисьорът-магьосник. Във въздуха се усещаше прилив на енергия между участниците. Енергия, която превръща групата хора в една общност, която заличава разликите във възрастта и прави децата големи, а големите като деца. В малкия обем на стаята нямаше празно пространство, а всичко беше пълно - всички бяха преизпълнени с магията. Исках да я уловя и запазя и затова направих някои снимки с таблета си.

След като приключи урока някои от децата отидоха да прегръщат магьосника. Никое дете не му вика „господине”, макар че е мъж над трийсетте - всички му викат Ицо. Но не е от неуважение. Те не го уважават. Те го обичат.

Децата очевидно бяха щастливи на това място и се чувстваха добре от това, което правеха в съботния предиобед, макар да беше още едно допълнително натоварване в и без това натоварената им седмична програма. Но това, което ставаше тук, ги разтоварваше и зареждаше с енергия, изпълваше ги с емоция. Това бе много различна ситуация от обикновеното училище-мъчилище, където атмосферата често е „заредена” с дефицит на какво ли не – дефицит на внимание, емоции, отношение... Тук всички бяха увлечени от начина на Ицо, от нещата, които казваше, които правеха заедно. И това ставаше спонтанно и без принуда. В даден момент и на мен ми се прииска да присъствам редовно като ученик на тези уроци - да си намеря и аз ролята в тази пиеса…

В „междучасието”, преди да дойде следващата група деца, сядаме с магьосника да си говорим за нещата, които прави. Децата ми предлагат кафе или чай - те по принцип се чувстват като домакини в това място – а Ицо ми разказва откъде е тръгнал и какво предстои. Започнал е преди 4 години като обикалял по училищата да събира деца и младежи за трупите си. Сега вече няма нужда да го прави защото всички са наясно, и децата и родителите какво става и какво се постига. А постигнатото не е малко. Специално тази трупа, „Артистик”, включва три възрастови групи от 1 до 12 клас и съответно воденето изисква различен подход към всяка група. И разбира се много отдаденост. Ицо го е постигнал. Успял е да отдаде себе си на това, което прави и децата го усещат; затова и го приемат.

Отделно от това той води още една група от гимназисти в друга театрална трупа, „Питър Пан”, към училището по икономика „Атанас Буров”, с които поставя пиеси на голяма сцена като „Глупаци” от Нийл Саймън, която вече премина успешно и „Скъпа Елена Сергеевна” от Людмила Разумовская - постановка, която предстои скоро. Не знам колко са хората, които биха се справили с толкова разнородни задачи по този начин: с организиране, режисиране, педагогика и т.н. Това за мен е уникален феномен.

Питам Ицо на какво иска да научи децата – Да бъдат добри актьори ли? Не - отговаря ми той – да бъдат добри хора. В школата му най-вече се възпитават ценности - насърчава се доброто у всеки и всеки насърчава доброто у другите. А театърът е средството.

Как Ицо набира своите ученици – търси най-талантливите ли? Не, талантът на учениците не е толкова определящ, колкото е определящ талантът на ръководителя, на режисьора, да намери мястото на всеки - подходящата за него роля в пиесата.

Нещата стават добре, когато всеки е на мястото си и е в своята роля.

Мисля че и ако в живота използвахме подхода на Ицо може би щяхме да сме едно малко по-успешно и щастливо общество.

Остават около 15 минути преди да започне занятието със следващата група деца, които са по-големи. Те вече са тук. Ицо ми казва, че обикновено идват по-рано - защото нямат търпение. Всички сядат около масата въоръжени с папки текстове на детска пиеса, която ще се репетира. Нещата стартират. Започва се приказка за змейове, за вълшебства и за магии…

А аз ставам и казвам довиждане на моите домакини. Напускам стаята малко унесен, все още под влиянието на магията и мисля, че тази пиеса трябва да продължи да се играе, да се включват още герои, да се раздават още роли от режисьора – от магьосника Ицо.

Новата книжка на списание HUMANUS - хартиена версия - излезе от печат, приемат се поръчки

Цветната версия на списанието (с цветни изображения, снимки, картини и пр.) струва 4 лв., черно-бялата - 2 лв. За 68 страници смислен, богат на идеи текст...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Списание HUMANUS (извънреден брой от 6 окт. 2015 г.) вече е достъпен и за четене онлайн

Приятно четене! Приятни размисли и ползотворни обсъждания!

Извънредното издание на списание HUMANUS излезе от печат

Излезе от печат извънредното издание на списание HUMANUS, съдържащо моето ОБРЪЩЕНИЕ към всички учители, ученици и родители - с призив за незабавна промяна в образователната сфера и за излизане от катастрофалната ситуация в училищата. Цена на хартиения вариант: 1 лв. Приемат се поръчки.

Списание „HUMANUS” представя художника Калоян Георгиев

СПИСАНИЕ „HUMANUS” ПРЕДСТАВЯ: КАЛОЯН ГЕОРГИЕВ Калоян Георгиев е художник – скулптор, завършил е Националната Художествена Академия в София със специалност метал и има многобройни участия със свои произведения в различни престижни експозиции. Представя: Димитър Пецов Фрагменти - Автор Калоян Георгиев. Експозиция на силистренската художествена галерия по случай 50 годишнината на дружеството на силистренските художници.

Философията на победителя Християн Маринов

20-годишно момче от Силистра прослави България като стана световен шампион за младежи по канадска борба на първенството, което се проведе в столицата на Малайзия Куала Лумпур. Християн Маринов, който стана и европейски шампион преди време, доказа че успехът при него не е случаен, а е резултат на целенасочени усилия и нагласа на мисленето. На мислене насочено към победата. Два дни след като се е върнал от състезанието, в неделя, преди обяд, когато обикновените българи си почиват, намирам героя от Малайзия в залата да тренира. Карам го да разкаже за читателите на списание „HUMANUS” за себе си, за пътя си към успеха и за начина на мислене, който трябва да има човек, за да го постигне. 

Как се запали по този спорт? 

Първоначално бях луд фен на филма "На върха" със Силвестър Сталоун, където главният актьор премина през редица проблеми, но мотивацията, която бе любовта към своя син, му бе необходимата сила и надежда да спечели световната титла по канадска борба. Запалих се още в ученическите години в 5 клас когато сериозно тренирах баскетбол, но паралелно с това обичах да играя канадска борба със своите съученици в училище. Предполагам повечето хора, които не ме познават, си представят, че в началото съм бил силен достатъчно, за да победя всички, но не така започва моята история. Бях изключително слабо момче, което побеждаваха всички момчета, а дори ще си призная и някои момичета (смеем се). 

За мое щастие се радвам, че тогава нещо ме е мотивирало да започна да тренирам и с течение на времето да побеждавам всички един по един, докато няколко години напред, в един момент нямаше вече кой да ме победи на местно ниво и трябваше да търся нови предизвикателства. Както някои хора ги влече например математиката, така и този спорт е бил в кръвта ми. 

Какви качества изгражда канадската борба? 

Канадската борба е спорт, а всеки един спорт изгражда дисциплина в един спортист. Научава те да се бориш до край, да се превърнеш в упорита личност и да вземеш това, за което толкова много си копнял, всичкият този труд и лишения един ден се възнаграждават, както в моя случай.

Би ли препоръчал на младите хора да се занимават с този спорт - и с какво би ги привлякъл?

Бил съм на тяхното място и съм разбрал нещо много важно, човек трябва да се вслуша в сърцето си и да прави това, което му доставя най-голямо удоволствие. Интересен факт е, че този спорт не е много добре заплатен, но нищо неочаквано, визирам само в нашата страна. Но лично мен не ме вълнуват парите, все пак не съм материалист и не това ме прави щастлив, но пък съм реалист и бих насочил повечето изявени деца към спортовете, които предлагат развитие на голяма спортна кариера, която да бъде подкрепена финансово, просто с канадската борба в България няма как да изхранваш своето семейство. За хората, които смятат, че имат желанието да се развиват в професионалния спорт, аз бих ги насочил към по-доброто бъдеще, в лицето на футбола, баскетбола, тенис на корт, плуване, волейбол, може и да съм изпуснал някой спорт, но те са все олимпийски. Не ме разбирайте погрешно, обичам канадската борба много, но това е нейният недостатък, биеш се единствено за слава и за името на България. Бих им казал това, което винаги са казвали хората, а именно "следвай мечтите си"!

Има ли някой, който те тренира или отново разчиташ изцяло на себе си?

В началото Йордан Стаматов бе първият човек, който ме въведе в спорта, този жест няма да го забравя никога и затова съм му искрено благодарен. Няма как да не спомена дори и нещо, което хората не знаят, той е може би 20-кратен републикански шампион за България, което е огромен успех за Силистра. В последствие обаче обстоятелствата бяха такива, че сам трябваше да се усъвършенствам и да се уча на нови похвати в спорта, инициативата бе само моя и по цял ден гледах най-различни клипове в youtube, гледах и се учех, после прилагах видяното по време на тренировка и така си създадох своя методика на трениране, която може да превърне всеки нормален човек, какъвто съм и аз, в световен шампион. Но тя изисква много труд и големи лишения, човек трябва да осъзнае, че такова нещо като сизифов труд не съществува, хората ни е вродено да се адаптираме към всяка трудност, затова и вече милиони години еволюираме, тренировките са триразови и буквално убийствени, целта е да надхвърлиш многократно физическия си капацитет, а резултатът е да надминеш себе си. Посвещаваш се на един идеал и се стремиш само към него, останалото е да повярваш достатъчно и тогава няма кой да те спре, хора, спазвали тези принципи, вече са легенди.

   

А по какъв начин тренираш своето мислене, за да постигнеш успеха и изобщо какво мислене трябва да изгради един състезател в този спорт, за да бъде успешен?

Като за начало човек не трябва да се разсейва, трябва да се концентрира само и единствено върху това, което е поставил за цел. За да бъде успешен един спортист, той трябва да мисли много напред във времето, да си се представи себе си как би искал да изглежда в бъдеще, да си постави тези амбиции и да работи здраво по въпроса за тяхното осъществяване. Човек трябва да мисли за перспективите, с които трудът му след време ще се отплати и най-важно е всеки да се стреми винаги да бъде най-добър. Близо 2 месеца тренирах за среща с моя съперник от Русия, но здравите тренировки побеждават таланта. Играта продължи не повече от секунда, но ако нямаш спортната злоба в този кратък момент, трудът ти отлита заедно с вятъра, ако сам не си повярваш на какво всъщност си способен, значи си изгубен. 

Как се настройваш преди състезание?

Хубав въпрос и изключително важен. От години насам вече преди всяко едно състезание най-добре се чувствам когато съм сред хората, на които най-много държа и обичам, моите приятели и родители. Ако пропусна този момент, това рефлектира върху състезанието и крайния резултат. Хубавите емоции ме настройват положително, а не точно обратното, защото никой ядосан човек не е сполучил - понеже губи своето разумно мислене, а това е спорт, който е много техничен и го изисква. 

А преди самият двубой с противника как се настройваш? 

Мисля единствено и само за това, за което отивам, а именно да победя, мотивира ме това, че много хора ме подкрепят, те вярват в мен, а аз съм обещал, че ще направя и невъзможното ако се наложи за да спечеля. И затова идва един момент, в който трябва да докажа, че делата отговарят на думите ми, защото на теория всеки е шампион, но на състезание е друго. В денят, в който се играе дясна ръка, ставам съвсем друг човек, превключвам на другата си страна и играя с цялата си спортна злоба, приемам нещата твърде лично, защото това е моята мечта и аз ще дам всичко от себе си, за да я осъществя. 

Имах дълг към Жана, която бе моята котка. Изживял съм повече от половината си живот с нея, намерих я когато бях 8-годишен, тя беше бебе, което хранихме със спринцовка. Жана не бе обикновено животно, тя никога не знаеше какъв е светът извън този апартамент, в който живееше. Израстна покрай дете, което от тогава я имаше като приятел. По цял ден сме си играли заедно докато съм гледал филми, тя винаги е била край мен, всяка вечер се гушкаше с мен. С времето се привързах към нея до такава степен, че за 11 години вече я чувствах като своя сестра. Повечето хора не могат да ме разберат, но тя имаше само двама души в своя живот, мен и майка ми, ние й бяхме всичко. За съжаление колкото и да я обичах, тя изгуби битката с рака, но пък имаше силата да се бори с него в продължение на 5 години, което, по дяволите, бе почти половината й живот. Кой знае може Бог да ми е чул единственото желание, за което се молех и тя да го е получила, а именно да вземе от моя живот, защото имах късмета да оцелее след 2 тежки операции. Затова и всичките постижения са в нейно име, защото няма какво или кой да те спре, когато се бориш за такава кауза и още повече за сестра си... Всеки човек има слабо място, тя е моето.

Значи Жана бе твоето вдъхновение за победата? 

Главното и си бях казал, че това е моментът, в който всичко свършва тук. 

Имаше ли някакви трудности или проблеми при това състезание, които трябваше да преодоляваш - контузии или други? 

Да, на 3 юни след като спечелих Европейската титла, се контузих, естествено от простотия и нека да бъда за пример на спортистите, че никога човек не трябва да прави моята грешка, в опита си да се доказва пред другите колко е силен, с цената на това да не загрея и от там получих голяма контузия. В продължение на близо 2 месеца не съм си тренирал силната дясна ръка и това ме бе съборило духом, имах и допълнителни проблеми, които ме заливаха ден след ден, докато на 31 юли събрах сили, превъзмогнах проблемите си и започнах отново да я тренирам. На същия ден разбрах, че за жалост контузията ми не се е възстановила, бях смазан, когато виждах как съдбата е срещу мен и и как никога няма да имам възможността да стана Световен шампион и най-вече да си изпълня дългът, който бе най-важното нещо за мен. Няколко дни живях с тази мисъл, за пред другите скрих истината поради причината, че не исках никой да ме вижда толкова слаб и в тази светлина. Въпреки контузията се изправих отново и започнах да тренирам, болката бе ужасна, но някак си с времето намаля и се сведе до допустима, после се изправих с другият проблем в лицето на времето - трябваше за 50 дни да вляза във форма, достатъчно добре подготвена, за да може да претендира за световната титла. Все пак някак си успях и благодаря на тази карма, която с умисъл ме накара да изживея и да си взема поука от израза "защо падаме, за да се изправим отново".

   

Имаше ли възможност да разгледаш града, страната? Нещо да те впечатли? 

Когато бях малък за пръв път видях за красивата столица Куала Лумпур в едно списание и най-вече кулите "Петронас", които са третите най-високи сгради в света с височина от 450 метра. Винаги съм искал да отида и сега по съвпадение състезанието се оказа там, а първоначално бе предвидено за Калифорния, но пък това е по-добрият вариант. 

Да поговорим за другия ти интерес. Ти пишеш рецензии за филми. Откъде този интерес към тази творческа дейност? 

Аз винаги съм обичал филмите, израснал съм сред тях, а в последствие и майка ми бе собственичка на видеотека в Силистра; имах огромното желание да й помагам там и паралелно с това си гледах постоянно видеокасети и дискове, както на работа, така и вкъщи. Така се запалих до такава степен, че ми се превърна в главно хоби, а и освен физическия спорт човек трябва да намери и нещо друго, с което да разпуска. За мое съжаление аз не съм прочел нито една книга до край, с което никак не се гордея, но за сметка на това съм изгледал всички филми, които от своя страна са екранизирани по много книги. Когато съм свободен пиша рецензии за филми, които наистина заслужават вниманието на хората; не е лесно, но пък ми доставя удоволствие да си напрегна мисловната дейност и да разкажа мнението си по възможно най-добре написания начин. Имам хляб в тази сфера, просто нямам времето да го развия. 

Филмите вдъхновяват ли те по някакъв начин? 

Естествено, цялата ми мотивация идва от тях. 

Има ли герой, на който искаш да приличаш (Батман например)? (смеем се) 

Хах, защо пък не, виждам себе си да сложа маската и да раздавам правосъдие вечер (смее се). Вдъхновяват ме герои като Уилям Уолъс, който бе изигран от Мел Гибсън в много силната класика "Смело сърце". Той имаше само един живот и го жертва в името на Шотландия. В епическата поема на Омир няма как човек да не иска да подражава на Хектор или още повече пред избора на Ахил, който видяхме и на големия екран в "Троя". Превъплъщението на Брад Пит е много силно, но съдбата му е колкото героична, толкова и трагична. Той знае как завършва неговия живот и въпреки всичко избра трудния избор, в който той убива бъдещето си свое семейство и слага край на рода. Заслепен от своето желание за слава, той все пак преживя своя нравствен катарзис и осъзна, макар и късно, че смисълът на живота е много по-комплексен от първоначалните му виждания. Един единствен човек и неговото решение да замине за Троя промени напълно изхода на войната и съдбата на хиляди хора. В крайна сметка финалът завърши както друг мой любим филм "Красотата уби звяра, а не нещо друго". Всички тези герои и Максимус от "Гладиатор" ме вдъхновяват. 

При това героично мислене, което демонстрираш, мислиш ли, че някой ден може да има кауза, за която да се жертваш подобно на Ахил? 

Ако е в името на някаква велика цел, бих се жертвал - или ако трябва да спася животи. За такава кауза моят живот няма да струва нищо, а и на кого ще му пука, аз съм само един обикновен човек, умират болни деца по целия свят и на никого не му пука, убиват един прост президент на нечия страна и всички са в траур, това вече не го разбирам... 

А в твоя спорт има ли някакъв велик състезател, който да ти служи за вдъхновение? 

Като цяло не, но има някои състезатели, на които симпатизирам е се възхищавам на волята им. Пример е John Brzenk, който 28 пъти е бил световен шампион, в момента е на над 50-годишна възраст и все още е достатъчно силен, за да побеждава и най-младите сили в света. Той е доказателството, че една спортна кариера може да продължи много по-дълго от колкото всички си мислят - когато имаш желание и нямаш контузии, дай Боже, можеш да продължиш да си на върха.

   

С какви хора предпочиташ да се събираш?

Като цяло аз имам много приятели, но всичките са спортисти, това е общото между нас. Важно е приятелите да си държат един на друг и да се подкрепят във всеки един момент, но това го правят само истинските такива и се радвам, че съм заобиколен от такъв кръг хора. 

Какво още мечтаеш да постигнеш? 

Последното, което остана да направя е една благородна кауза, в която искам да се включа, някои хора няма да ме разберат, но от следващата година паричните средства, които се надявам да спечеля при мъжете, ще бъдат дарени за деца болни от рак. С тази инициатива ще се опитам да събудя богатите и да се опитам да бъда пример за подражание, че когато човек има възможност да помогне, той трябва да се възползва от нея, а не да се харчат пари за глупости, когато някой истински се нуждае от тях. Пак ще се повторя, аз съм само един човек и затова не ми пука да се лиша от всичко, ще дам и малкото, което имам, но поне ще знам, че съм опитал да помогна с всичко, което разполагам. Зад цялата тази идея обаче има едно скрито послание. 

С други думи силните трябва да помагат на слабите. 

Да, ако сте гледали "Предай нататък", това искам да кажа. Мен идеята да помагам ме прави по-щастлив от каквото и да било друго. 

Кое мислиш, че е най-големият проблем на младите хора в България? 

Сега времената са различни, децата израстват с компютъра, амортизират се и липсата на спорт при тях води до наднормено тегло, а от там идват и други здравословни проблеми. Едно време сме играели на криеница и гоненка, а сега всички сърфират, но в интернет. Проблемът при по-големите е, че харчат парите си за глупости, алкохол цигари, да не казвам дори и за какви други работи, а дори не осъзнават колко труд са хвърлили родителите им за да могат да им предоставят тези пари и накрая заминават за петък вечер. Няма лошо хората да се забавляват, но всичко трябва да си има граници; когато човек сам започне да си изкарва парите, тогава може да си позволи такива своеволия. 

Какво ти предстои сега? 

След месец има състезание в Полша. Все още обмислям участието си там понеже турнирът е без допинг контрол и почти всеки играч ще е използвал допълнителни средства за да увеличи своя шанс за победа. 

Ти използваш ли такива? 

Не. Заклел съм се никога да не употрeбявам забранени субстанции, особено след като знам, че могат да ми навредят и да ми скъсят живота. Здравето е на първо място! Използвам единствено аминокиселини и протеин, но и тях основно си ги набавям главно от храната и съм забелязал, че когато не тренирам, поради контузия в продължение на повече от месец, формата ми не пада кой знае колко и после лесно я връщам.

 

Ти учиш във Военно училище. Как виждаш бъдещата си кариера - като военен или като спортист? 

В момента във военното училище някои хора не осъзнават какво всъщност съм постигнал и то при какви условия. Малко съм обиден от това и на този етап близките дни са ми мъгливи, още по-малко да говоря за в бъдеще. Но съм убеден, че двете неща могат да вървят ръка за ръка, аз съм го осъзнал, остана само някои други хора да го разберат. Моята амбиция е да работя в Министерството на отбраната, но тази идея изисква много четене, не само спортни успехи. Искам само последно да допълня, че изключително много благодаря на хората, които ме подкрепяха покрай състезанието, много се зарадвах когато се завърнах и видях тази огромна морална подкрепа, радвам се, че не съм разочаровал никого и съм успял да изпълня своето обещание и да удържа на думата си. 

И накрая да завършим с философията на победителя. Една мисъл, която Християн публикува след постигането на победата в Малайзия: 

„Наскоро се убедих, че колкото и да те спъва съдбата, тя просто иска да види дали ще се пречупиш докрай, ще паднеш и ще си останеш долу, или ще стиснеш зъби и ще се изправиш срещу проблемите си по-силен от всякога. Явно наистина съдбата обича смелите и това, което не те убива, те прави по-силен...” 

Димитър Пецов

Резюмето на моята статия за образованието, подготвена за международното списание АУСПИЦИЯ

Това е корицата на излизащото в Чехия международно списание АУСПИЦИЯ, в което предстои да излезе моя статия за философията и стратегията на образователната реформа в България. Тук публикувам анотацията към нея, иначе статията е около 15 страници.

Проект за незабавна реформа на образованието в България

(Кога ще затворим фабриката за безличности?)

Ангел Грънчаров, България

Анотация: Авторът описва тежката ситуация на намиращото се като в задънена улица българско образование, в което независимо от десетилетната демократизация никакви същностни промени до този момент не се случиха – в него продължава да господства моделът или системата на авторитарното неуважение на личностния суверенитет и автономия, на правата на човека, в него е характерен външният натиск за да бъдат фабрикувани сивите „човешки продукти”, обслужващи при това един зле разбран „обществен интерес”. Унифициращият, дезиндивидуализиращ модел в образователната сфера на България, уви, продължава да съществува в своя порочен социалистически вид, основан на външното комунизиране или обезличаване на личността. За да се смени този модел авторът смята, че в съзнанията трябва да се извърши истинска духовна революция, ориентираща ги към ценностите на либералното мислене и отношение към човека. Личността е раз-личност, личности не се раждат чрез потискане на личностното начало у младите. Всичко трябва да се промени, при това трябва да се действа преди всичко в сферата на непосредствения практически живот, в сферата на непосредствените отношения с младите хора. Всеки ден трябва да се внасят някакви изменения, да се търси новото, трябва всичко да бъде възприемано в творческа светлина, да се предприемат какви ли не иновации, инициативи и т.н. Животът и съвременността трябва да навлязат в българското училище и отношенията в тях трябва да ги очовечаваме на почвата на свободата – свободата ще ни даде всичко това, от което се нуждаем. Свободата постоянно ражда благодат. Страхът от свободата е гибелна и при това съвсем глупава емоция.

Аннотация: Автор описывает тяжелую, тупиковую ситуацию в сфере болгарского образования, в котором несмотря на десятилетную демократизацию никакие сущностные перемены до сих пор не случились – в нем продолжает господствовать модель или система авторитарного неуважения личностного суверенитета и автономию, прав человека, в нем характерен внешния нажим для того чтобы фабриковать серые „человеческие продукты”, обслуживающие при этом плохо понятого „общественного интереса”. Унифицирующая, дезиндивидуализирующая модель в образовательной сфере Болгарии, увы, продолжает существовать в своем порочном социалистическом виде, основанном на внешней коммунизации или обезличивания личности. Чтобы менять эту модель автор считает, что в сознаниях надо совершится подлинная духовная революция, ориентирующая их к ценностям либерального мишления и отношения к человеку. Личность есть раз-личность, личности не рождаются если елиминировать личностного начала у молодых. Все должно переменить, при этом надо также и действовать прежде всего в сфере непосредственной практической жизни, в сфере непосредственных отношений с молодыми людьми. Каждый день надо вносить какие-то изменения, искать новое, надо воспринимать все в творческом свете, предпринимать разные инноваций, инициатив и так далее. Жизнь и современность должны войти в болгарской школе и отношениях в ней надо очеловечивать на почве свободы – свобода именно дасть нам все, чем мы нуждаемся. Свобода постоянно рождает благодати. Страх от свободе гибельная и при этом слишком глупая эмоция.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.